Очакваше Фиск да седне в колата и веднъж завинаги да напусне живота й. Но той само я погледна и уморено наведе глава. Сара се пресегна и хвана ръката му. Той надникна през рамото й към спрялата наблизо кола с двама мъже в нея.
— Ще си имаме държавна охрана.
Говореше глухо и примирено. Добре поне, че Маккена не беше между преследвачите.
— Чудесно, така ще съм по-спокойна — каза Сара, без да откъсва очи от него, докато най-сетне се увери, че поне засега не го е загубила.
Влязоха в колите си и Сара последва Фиск до един малък търговски център, където седнаха в откритото кафене и си поръчаха лимонада.
— Разбирам какви чувства си изпитвал към Майкъл, макар че вината не е негова — каза Сара.
— Майк никога за нищо не е бил виновен — горчиво промълви Фиск.
— А майка ти не осъзнава какво върши. Със същия успех би могла да нарече брат ти Джон.
— Хайде де. Просто е решила да ме забрави.
— Може би те нарича така, защото я посещаваш много по-често и това е нейният начин да те похвали.
— Не се хващам на тая въдица.
Сара се навъси гневно.
— Е, щом така си решил, имаш пълното право да завиждаш на мъртвия си брат.
Фиск я изгледа и очите му бяха студени като лед. Сара очакваше да избухне, но той само каза:
— Завиждах, завиждам и ще завиждам на мъртвия си брат. На мое място всеки би му завиждал.
— Но това не означава, че си прав.
— Може би — уморено призна Фиск. Озърна се настрани. — Когато за пръв път посетих мама и тя ме нарече Майк, помислих си, че е временно, нали разбираш, просто лош ден. Но след като минаха два месеца… — Той помълча. — Е, тогава отрязах Майк. Завинаги. Всичко, което ме беше дразнило в него, дори и най-нелепата дреболия, изведнъж избухна и се превърна в огромен образ на гадно, безсърдечно, некадърно копеле. Беше откраднал майка ми.
— Джон, когато бяхме дошли да те видим в съда, аз придружих Майкъл в болницата.
Фиск трепна.
— Какво?
— Майка ти изобщо не му проговори. Беше й донесъл подарък, но тя не го взе. Той ми каза, че винаги е такава. Защото обичала само теб, а от него изобщо не се интересувала.
— Лъжеш — прошепна Фиск.
— Не, не лъжа. Истина е.
— Лъжеш — повтори той по-високо.
— Питай хората в болницата. Те ще знаят.
Няколко минути мълчаха. Фиск бе навел глава. Най-сетне отново я погледна.
— Не съм си и мислил, че той също може да я загуби.
— Сигурен ли си? — тихо попита Сара.
Фиск стисна юмруци.
— Какво намекваш? — изрече той с треперещ глас.
— Какво ти е пречило да поговориш с брат си? Майкъл ми каза, че не общуваш с него. Ти призна същото. И все пак не вярвам, че не си знаел за нейното отношение.
Фиск мълча цяла минута. Гледаше Сара, но едва ли я виждаше; очите му не издаваха какво мисли. Накрая затвори очи и промълви съвсем тихо:
— Знаех.
Продължаваше да я гледа. Сара изтръпна от страшната болка, изписана по лицето му.
— Просто си затварях очите — каза Фиск. Сара впи пръсти в рамото му. — Сигурно ми е трябвал повод, за да нямам нищо общо с брат си. — Той въздъхна отново. — Има и още нещо. Преди да отиде в затвора, Майк ме потърси по телефона. Аз не му се обадих. А сетне вече бе късно… аз го убих.
— Не можеш да се упрекваш за това. — Сара видя, че думите й нямат ефект, и смени тактиката. — Ако искаш да се обвиняваш, поне избери истинската причина. Било е несправедливо да прогониш своя брат от живота си. Постъпил си зле. Много зле. А сега вече го няма. Ще трябва завинаги да приемеш тази истина, Джон.
Лицето му бе станало малко по-спокойно.
— Мисля, че вече съм я приел.
След неговата искреност Сара реши, че не бива да крие нищо.
— Днес бях при баща ти — каза тя и побърза да продължи: — Обещах ти го. Разказах му какво се случи в действителност.
— И той ти повярва веднага — скептично подхвърли Фиск.
— Да, защото говорех истината. Той ще ти се обади.
— Благодаря, но не биваше да се месиш.
— Той ми разказа някои неща.
— Какво например? — рязко попита Фиск.
— Например защо си напуснал полицията.
— По дяволите, Сара, не трябваше да знаеш.
— Трябваше. Длъжна бях.
— Защо?
— Знаеш защо.
Няколко минути седяха мълчаливо. Фиск бе навел глава и разсеяно си играеше със сламката. Накрая се облегна назад и скръсти ръце.
— Значи татко ти е разказал всичко?
Сара вдигна очи към него.
— Да, за престрелката — плахо отвърна тя.
— Тогава знаеш, че едва ли ще изкарам до шейсет, може би дори и до петдесет.