— Мисля, че си способен да превъзмогнеш всичко.
— А ако не съм?
— Пет пари не давам какво ще се случи.
Той се приведе напред.
— Да, но за мен е важно, Сара.
— Значи вече не искаш нищо от живота?
— Мисля, че живея точно както си искам.
— Може би — тихо се съгласи тя.
— Знаеш, че нищо няма да излезе.
— Значи си го обмислял?
— Да, обмислях. А ти? Откъде знаеш, че не е поредното импулсивно решение? Като с къщата.
— Чувствам го.
— Чувствата се променят.
— А освен това е много по-лесно да вдигнеш ръце, отколкото да се бориш.
— Желая ли нещо, боря се докрай.
Фиск сам не знаеше защо го каза, но видя отчаянието по лицето на Сара.
— Разбирам. И вероятно нямам право на избор, нали?
— Не ти трябва такъв избор. — Фиск изчака отговор, но тя мълчеше. — Виж какво, татко не ти е разказал всичко, защото и той не знае.
— Разказа ми как едва не си загинал, как са убили другия полицай. Как умрял онзи, който стрелял по теб. Разбирам, че това е променило живота ти. Насочило те е по нов път. Постъпил си благородно, ако ми позволиш да употребя тази дума.
— Дълбоко грешиш. Наистина ли те интересува защо избрах тази професия?
Сара усети как нещо в него се промени изведнъж.
— Кажи ми.
— Защото се боя. — Той кимна. — Да, направих го заради страха. Колкото по-дълго работех в полицията, толкова по-ясно се очертаваше границата — „те срещу нас“. Млади, гневни, наперени, с пистолет в ръка.
Фиск млъкна и се загледа през витрината към хората вътре. Изглеждаха безгрижни, щастливи, устремени към някаква ясна цел; олицетворяваха всичко, което не бе постигнал и никога нямаше да постигне.
Той отново погледна Сара.
— Арестувах едни и съши хора, а те сякаш се озоваваха обратно на улицата още преди да допиша рапорта. Готови да убият човек, без да им мигне окото. Разбираш ли, и за тях важеше същото: „те срещу нас“. Преставаш да ги различаваш. Млади, черни — гони ги, ако си нямаш работа. Вкиснал си се? Гръмни ги, щом ти паднат на мушката. Бързо и без колебания — който и да стои насреща, все си го е заслужил. Неусетно ставаш като наркоман.
— Не всички постъпват така. Повечето хора са други.
— Знам. Знам, че повечето хора, били те черни, бели, жълти, всякакви, водят сравнително нормален живот. От все сърце искам да го повярвам. Но като ченге просто не виждах друго. Свестни хора не минаваха пред бюрото ми.
— Значи онази престрелка те е накарала да преосмислиш нещата?
Фиск не отвърна веднага. След дълго мълчание заговори бавно и тихо.
— Спомням си как коленичих да проверя момчето, което се преструваше. Чух изстрела и вика на партньора си. Завъртях се и в същото време измъкнах пистолета. Сам не зная как успях да стрелям. Улучих го право в гърдите. Паднахме. Той изпусна оръжието, но аз не. Целех се в него. Деляха ни не повече от две педи. При всяко вдишване от раната му бликваше кръв като червен гейзер. И досега сънувам онова страшно съскане. Очите му почваха да се изцъклят, но не смеех да рискувам. Знаех само едно: че току-що е стрелял по мен и моя колега. Имах чувството, че вътрешностите ми се разпадат. — Фиск въздъхна. — Мислех просто да чакам, докато умре, Сара.
Той замълча. Мислеше си колко малко е трябвало, за да се превърне в поредния мъртъв полицай — погребан и вече почти забравен.
— Баща ти каза, че ви намерили прегърнати — тихо го подкани Сара.
— Мислех, че ще се помъчи да ми отнеме пистолета. Държах пръст на спусъка, а с другата ръка притисках раната. Но той дори не посегна. После заговори. Толкова тихо, че отначало почти не го чувах, но продължи да повтаря, докато разбрах.
— Какво каза?
Фиск въздъхна. Струваше му се, че кръвта всеки момент може да бликне от старите рани, че уморените, съсипани органи са готови да спрат четирийсет години предсрочно.
— Молеше ме да го убия — каза той и добави в отговор на неизречения въпрос: — Не го направих. Не можех. Всъщност нямаше значение. След няколко секунди той спря да говори.
Занемяла, Сара бавно се облегна назад.
— Според мен той се страхуваше, че няма да умре. — Фиск бавно поклати глава. Думите се редяха все по-трудно. — Беше едва на деветнайсет. В сравнение с него сега съм старец. Казваше се Дарнъл… Дарнъл Джаксън. Майка му била наркоманка и за да си осигури дозата, още от осемгодишен го продавала на разни извратени типове. — Той я погледна. — Ужасно ли ти се струва?
— Да, разбира се!
— А за мен беше все същата гадост. Виждах я непрекъснато. Бях станал безчувствен, или поне така си мислех. — Той облиза пресъхналите си устни. — Не вярвах, че ми е останала и капчица състрадание. Но след Дарнъл нещо се промени. — Той се усмихна смутено. — Наричам го „моето оловно прозрение“. Два куршума в тялото ми, едно хлапе умира пред мен и моли да го довърша. Трудно е да си представи човек как едно преживяване може да те накара да преосмислиш всичко, в което си вярвал. Но именно това стана през онази нощ. — Той кимна замислено. — Сега за мен бъдещето на целия свят се пречупва през Дарнъл Джаксън. Той е моят вариант на ядрения апокалипсис, само че не отминава за броени секунди. — Фиск погледна Сара. — Ето, този ужас ме тласка напред.