— Сара, не смятам, че е твърде уместно.
— Сенаторе, вече никога, наистина никога няма да ви безпокоя, но непременно трябва да знам отговора на един въпрос, а с вашите възможности и лични познанства вие сте единственият, към когото мога да се обърна. Моля ви. Заради старото приятелство.
Джордан се замисли.
— Е, в момента не съм на служба. Между нас казано, тъкмо се готвя за късна вечеря с Бет.
— Но можете да позвъните в кабинета си или на ФБР.
— На ФБР ли? — високо повтори той.
— Едно телефонно обаждане ще свърши работа — продължи бързо Сара. — Аз съм си у дома. Можете дори да насочите отговора право към мен. Повече никога няма да ви потърся.
Най-сетне Джордан омекна.
— Добре, какъв е въпросът?
— Става дума за агент Маккена.
— Какво точно?
— Трябва да знам дали е служил в армията. По-точно във Форт Плеси през седемдесетте години.
— За какво ти е притрябвало да го знаеш?
— Сенаторе, много е сложно за обяснение.
Той въздъхна.
— Добре. Ще видя какво мога да направя. Ще заръчам на някой от кабинета да провери и да ти се обади. Значи си у дома?
— Да.
— Сара, дано да знаеш какво вършиш.
— Повярвайте ми, сенаторе, знам.
— Щом така казваш… — неуверено промърмори той.
Когато след около петнайсет минути Джордан се върна в столовата, Елизабет вдигна очи към него.
— За какво те търсеше Сара?
— Много странна история. Нали знаеш онзи агент от ФБР? Дето се оплакваше от него.
Тя настръхна.
— Уорън Маккена. Какво става с него?
— Сара иска да знае дали е служил в армията.
Елизабет Найт изтърва вилицата.
— Откъде-накъде се интересува?
— Не знам. Не пожела да ми каже. — Забелязвайки напрежението й, Джордан я огледа тревожно. — Добре ли си?
— Добре съм. Просто днешният ден беше истински ад.
— Знам, скъпа, знам — утешително каза той. После наведе поглед към изстиналото говеждо. — Май спокойната вечер се провали.
— Какво й каза?
— Какво ли? Казах, че ще проверя. И че някой от моите хора ще й се обади. Точно това направих, свързах се с кабинета. В момента сигурно проверяват с компютъра или нещо подобно.
— Къде е Сара?
— У дома, чака да получи отговор.
Елизабет пребледня и се изправи.
— Бет, добре ли си?
— Заболя ме глава. Трябва да взема аспирин.
— Да ти донеса ли?
— Не, недей. Довърши си вечерята. После може би най-сетне ще успеем да си отпочинем.
Джордан Найт проследи съпругата си с тревожен поглед. Елизабет Найт наистина се нуждаеше от аспирин, защото я мъчеше ужасно главоболие. Но след това тя тихо отскочи до стаята си, взе телефона и набра номер.
— Ало — изрече гласът отсреща.
— Току-що се обади Сара Еванс. Зададе на Джордан един въпрос.
— Какъв въпрос?
— Иска да знае дали някога сте служили в армията.
Уорън Маккена разхлаби вратовръзката си и отпи глътка вода от чашата върху бюрото. Току-що се бе върнал от срещата във Върховния съд.
— Какво й каза той?
Елизабет се мъчеше да удържи сълзите.
— Че ще провери и ще й се обади.
Маккена замислено кимна.
— Къде е тя?
— Каза на Джордан, че си е у дома.
— А Джон Фиск?
— Не знам. Изглежда, че не е казала.
Маккена грабна шлифера си.
— Благодаря за информацията, съдия Найт. Може да се окаже по-ценна, отколкото предполагате.
Елизабет Найт бавно остави слушалката, после отново я вдигна. Не можеше да остави нещата така. Набра справочната служба и попита за номера. След това позвъни.
— Детектив Чандлър, моля. Предайте му, че се обажда Елизабет Найт и въпросът е спешен.
След миг се обади Чандлър.
— С какво мога да ви помогна, съдия Найт?
— Детектив Чандлър, не питайте откъде знам, но трябва веднага да тръгнете към къщата на Сара Еванс. Мисля, че я заплашва сериозна опасност. Побързайте, моля ви.
Чандлър не загуби време в излишни въпроси. Изхвръкна от кабинета си, без дори да затвори телефона.
Елизабет Найт бавно отпусна слушалката. Беше си мислила, че работата във Върховния съд е напрегната, но това… Знаеше, че както и да се развият събитията, животът й ще бъде съсипан. За нея нямаше изход. Колко нелепо, помисли си тя. В крайна сметка правосъдието щеше да я унищожи.
Човекът беше облечен в тъмни дрехи и криеше лицето си зад скиорска маска. Бе следвал Сара до Ричмънд, после проследи до Вашингтон нея, Фиск и двамата агенти от ФБР. Много се радваше, че е успяла да се измъкне от агентите; така задачата му ставаше доста по-лека. Ниско приведен, той се промъкна до колата и отвори лявата предна врата. Лампичката в купето светна и той бързо посегна да я изгаси. Озърна се към къщата. Сара мина покрай прозореца, но не погледна навън. Човекът измъкна фенерче от джоба си и плъзна лъча из колата. Видя документите на пода, вгледа се и забеляза ограденото име. После събра папките в раницата, която носеше. Извади пистолет и завинти на дулото заглушител. Пак се озърна към къщата, но този път не видя Сара. Все едно, тя беше вътре. Сама. Той изгаси фенерчето и се отправи към къщата.