Сара нервно крачеше из кухнята, гледаше непрестанно часовника си и чакаше да позвънят от кабинета на Джордан Найт. Излезе на задната веранда и се загледа в един самолет, пълзящ под надвисналите мрачни облаци. После отправи поглед към платноходката, която леко се блъскаше в старите гуми, закачени по кея, за да предпазят гладкия корпус от фибростъкло. Неволно се усмихна на спомена за предишната вечер. После усмивката й изчезна, когато си спомни за разговора с Фиск след посещението в болницата. Тя притисна босите си нозе върху влажното дърво и вдъхна дълбоко успокояващия мирис на пръст и мокра зеленина.
Влезе отново, качи се горе и надникна в спалнята. Леглото още беше разхвърляно. Тя седна върху матрака, подръпна единия край на завивката и си спомни любовната нощ. Помисли си за тениската на Фиск. Белег от пъпа до шията, бе казал Ед. Смешно — сякаш това изобщо можеше да промени нещо. Но очевидно Фиск смяташе, че е така.
Тя се вслуша в бученето на поредния самолет, после настана пълна тишина, всички звуци изчезнаха като във вакуум. Безмълвието бе тъй дълбоко, че тя ясно чу как долу се отваря врата. Изскочи от спалнята и изтича към стълбището.
— Джон!
Никой не отговори и когато лампата долу светна, по гърба й пробягаха студени тръпки. Тя изтича в спалнята и заключи вратата. Дишаше тежко, пулсът отекваше в ушите й. Отчаяно се огледа в търсене на оръжие, защото нямаше накъде да бяга. Прозорецът беше тесен, а дори и да се промъкнеше някак през него, къщата бе построена на склон, тъй че щеше да се озове два етажа над бетонната площадка долу. Едва ли имаше смисъл да си строши краката.
Когато чу стъпки, отчаянието й прерасна в паника. Проклинаше се, че не е инсталирала телефон в спалнята. Със затаен дъх видя как дръжката на вратата се завърта. Ключалката спря движението, но беше толкова стара… Нещо тежко се стовари върху вратата, Сара инстинктивно отскочи и от устните й излетя тих писък. Трескаво се озърна из стаята и спря поглед върху старинното легло. Втурна се натам и сграбчи топката върху една от дървените колони. Слава богу, че не бе намерила време да монтира балдахин. Топката беше от плътно дърво и тежеше поне половин килограм.
Вдигна оръжието си и бързо пристъпи напред. Нов удар разтърси вратата, ключалката почна да се огъва; рамката вече се цепеше. Сара посегна, тихичко отключи и се отдръпна. При следващия удар вратата отхвръкна навътре заедно с нападателя. Ръката на Сара полетя надолу и топката улучи човешка плът. Сара изхвръкна навън и побегна по коридора. Удареният човек лежеше на пода и със стонове опипваше рамото си.
Сара знаеше, че Тремейн и Рейфийлд са мъртви. Значи онзи човек беше Деласандро или — тя изтръпна при тази мисъл — Уорън Маккена. Преодоля стъпалата на два скока, грабна от масичката ключовете на колата, хукна към външната врата… и нададе писък на ужас.
Очите на втория мъж бяха спокойни и хладни. Пристъпвайки напред, Лио Деласандро насочи пистолета си право в гърдите й. Човекът в черно дотича по стъпалата. Още държеше рамото си, но също се целеше в нея. Деласандро затвори вратата. Сара се озърна към другия. Сигурно беше Маккена. Но изведнъж лицето й трепна. Този човек беше по-дребен от агента.
Ричард Пъркинс смъкна скиорската маска и я изгледа злобно. После се усмихна на смайването й, отвори раницата и измъкна отвътре папките.
— Много си небрежна, Сара. Не забеляза ли и моето име в списъка?
Сара го гледаше яростно.
— Значи в това гнусно престъпление са замесени разпоредителят на Върховния съд и шефът на охраната!
— Не аз убих онова дете — каза Деласандро. — Хармс го извърши.
— Нима си вярваш, Лио? Не Руфъс, а ти си убил детето. Все едно, че сам си го стиснал за гърлото.
Изведнъж лицето на Деласандро се изкриви от ненавист.
— Онова мръсно копеле. Ако зависеше от мен, щях да го натъпча с олово, а не с някакво си лекарство. Той беше позор за униформата.
— Страдал е от дислексия — изкрещя Сара. — Идиот такъв, човекът не е изпълнявал заповеди, защото не ги е разбирал. Напразно сте убили детето, напразно му съсипахте живота.
Деласандро се ухили зловещо.
— Аз не съм на същото мнение. Никак даже. Той получи каквото си беше заслужил.
— Как ти е лицето, Лио? Джон те е цапардосал здравата. Естествено, той знае всичко.