— Значи ме е спасила бързата мисъл на съдия Найт — подхвърли Сара.
Чандлър кимна.
— Когато всичко рухна, Маккена разбра, че Пъркинс е решил да бяга и ще потърси помощ от Джордан. Нататък нещата се разиграха като по ноти. Само не беше предвидено Джордан да застреля Пъркинс. Но едва ли ще сънувам кошмари заради това. — Чандлър погледна Руфъс Хармс. — Ще трябва да те задържа, но няма да е за дълго.
— Искам да видя брат си.
Чандлър кимна.
— Ще го уредим.
— И аз идвам с теб, Руфъс — каза Фиск.
Когато излязоха, Елизабет Найт ги чакаше в коридора.
— Съдия Найт, тази нощ постъпихте много храбро — каза Чандлър. — Знам колко болезнено е било.
Елизабет протегна ръка на Руфъс Хармс.
— Едва ли има някакво значение за вас след толкова много страдания, мистър Хармс, но искрено съжалявам за всичко. Много, много съжалявам.
Той лекичко хвана ръката й.
— Има голямо значение, госпожо. За мен и брат ми.
Докато напускаха апартамента, Елизабет Найт глухо изрече зад тях:
— Сбогом.
Тръгнаха към асансьора. Тримата мъже влязоха в кабината, но Сара се задържа.
— Ще ви догоня по-късно — каза тя.
Още преди асансьорът да се затвори докрай, тя вече тичаше обратно към апартамента. Отвори й Мери.
— Къде е съдия Найт?
— В спалнята си. Защо…
Сара изтича покрай нея и нахълта в спалнята. Седнала на леглото, Елизабет Найт вдигна очи към бившата си сътрудничка. Бе стиснала юмрук; край нея лежеше празно шишенце.
Сара бавно пристъпи напред, седна и хвана ръката на Найт. Разтвори пръстите и таблетките се разсипаха.
— Елизабет, не е това начинът да се справиш.
— Да се справя ли? — истерично възкликна Елизабет. — Току-що изведоха през онази врата целия ми живот с белезници.
— Джордан Найт излезе през онази врата. Съдия Елизабет Найт седи тук, до мен. Същата Елизабет Найт, която ще въведе Върховния съд в новото столетие.
По лицето на Елизабет протекоха сълзи.
— Сара…
— Назначението е пожизнено. А ти ще живееш още дълго. — Сара стисна ръката й. — Чака те тежка и отговорна работа. Бих желала да ти помогна. Ако ме искаш.
И тя прегърна треперещите рамене на шефката си.
— Не знам дали ще мога… да оцелея.
— Сигурна съм, че можеш. Няма да си сама. Обещавам.
Елизабет се вкопчи в рамото й.
— Ще останеш ли с мен тази нощ, Сара.
— Ще остана колкото искаш.
61.
Като ветеран, награден със Сребърна звезда, орден „Пурпурно сърце“ и медал за отлична служба, Джош Хармс имаше право да бъде погребан с висши воински почести в Арлингтънското национално гробище. Но представителят на военното министерство, който дойде да поговори с Руфъс, явно искаше да го убеди, че това не е най-доброто решение.
— Раняван е, спасил е сума ти момчета от своя полк, наградиха го с цял куп медали — каза Руфъс, гледайки мундира на офицера с един-единствен ред пъстри лентички. — Има повече награди от теб.
Онзи прехапа устни.
— Но и досието му не е от най-чистите. Бил е голяма напаст за началството. Доколкото разбрах, нямал и капчица уважение към армията.
— Значи си мислиш, че ще е неприлично да го заровят при разните му там генерали и прочие.
— В гробището вече почти няма място. Мисля, че ще е по-благородно там да почиват войници, които с гордост са носили униформата. Само това казвам.
— Макар че го е заслужил?
— Не споря. Но не вярвам, че брат ти би искал да бъде погребан там.
— Е, да, сигурно цяла вечност ще разправя на покойните генерали какво точно мисли за тях.
— Може и тъй да е — сухо отвърна офицерът. — Значи се споразумяхме? Ще уредиш погребението другаде, нали?
Руфъс го погледна в очите.
— Вече реших.
И тъй, през един прохладен и ясен октомврийски ден американският сержант от запаса Джошуа Хармс бе положен в Арлингтънското национално гробище. Погледнати отстрани, белите кръстове се сливаха тъй плътно, сякаш бе паднал подранил сняг. Докато почетната стража изстрелваше залпове и тръбачът свиреше отбой, гробарите спуснаха простичкия ковчег под земята. Руфъс и един от синовете на Джош взеха сгънатия флаг от ръцете на мрачен и почтителен офицер пред погледите на Фиск, Сара, Маккена и Чандлър.
По-късно, докато се молеше над гроба на своя брат, Руфъс си помисли за всички, заровени тук в името на войната. И мъже, и жени бяха намерили в това гробище сетен приют, макар че, погледнато исторически, неизменно мъжете разпалваха и водеха въоръжените сблъсъци. За онези, които като Руфъс следят човешката история до началото на Сътворението, погребаните тук можеха да прехвърлят цялата вина върху човека на име Каин, нанесъл убийствен удар върху брат си Авел.