— Майкъл знае за съда повече от всички останали. Понякога направо ме плаши.
Найт я огледа с присвити очи.
— Мислех, че между вас има нещо.
— Така е. — Сара се изчерви под неумолимия поглед. — Приятели сме, искам да кажа.
Найт се усмихна сърдечно.
— Значи няма да ни поднесете изненада, така ли?
— Какво? А, не. С него сме само приятели.
— Ясно… Извинявай, Сара, всъщност не е моя работа.
— Няма нищо. Толкова често сме заедно. Някои хора сигурно предполагат, че има нещо повече от приятелство. Нали разбирате, Майкъл е много привлекателен и невероятно умен. Чака го страхотно бъдеще.
— Сара, не ме разбирай погрешно, но ти май опитваш сама да се убедиш в нещо.
Сара наведе глава.
— Така излиза, нали?
— Чуй няколко думи от жена, отгледала две дъщери. Не прибързвай. Остави всичко да върви както си му е ред. Време колкото щеш. Край на майчинския съвет.
Сара се усмихна.
— Благодаря.
— А сега кажи докъде е стигнала докладната по делото „Ченс срещу САЩ“?
— Знам, че Стивън работи денонощно по нея.
— Нямам твърде добро мнение за Стивън Райт.
— Този път наистина се старае.
— Налага се да му помогнеш, Сара. Ти си старши сътрудник. Трябваше да получа докладната преди две седмици. Рамзи е натъпкал цял патрондаш и прецедентите са все в негова полза. Не измъкна ли насреща му същата артилерия, нямам никакъв шанс.
— Ще хвърля всички сили в тази насока.
— Добре.
Сара стана да си върви.
— И според мен ще се справите с председателя.
Двете жени се спогледаха с усмивка. Елизабет Найт бе като втора майка за Сара Еванс, останала сираче от ранно детство.
Докато Сара излизаше, Найт се облегна назад. Бе достигнала до върха на цял един живот, изпълнен с работа, саможертви, късмет и умение. Обичаше съпруга си — уважаван сенатор на Съединените щати; той също я обичаше. Беше една от трите жени, обличали някога одеждите на магистрат от Върховния съд. Това я караше да изпитва едновременно чувство на смирение и могъщество. Президентът, комуто дължеше номинацията си, още беше на власт. Той виждаше в нейно лице надеждна, умерено преуспяла юристка. Найт не проявяваше кой знае каква политическа активност, тъй че президентът едва ли разчиташе да подкрепя неговата партия, но вероятно очакваше от нея поне известна сдържаност, предоставяща решенията по най-важните въпроси на избраното от народа правителство.
За разлика от Рамзи и Мърфи тя нямаше закостенели възгледи. Онези двамата решаваха всяко дело не толкова въз основа на фактите, колкото заради обществената позиция, която засягаше. Мърфи никога нямаше да одобри каквото и да било решение, подкрепящо смъртното наказание. Рамзи би предпочел по-скоро да умре, отколкото да се смили над криминален престъпник. А Найт все още се колебаеше на чия страна да застане. Приемаше всяко дело, всеки отделен случай в зависимост от обстоятелствата. Мъчително размишляваше над фактите. Обсъждайки обществената значимост на съдебните решения, същевременно не забравяше и реалното правосъдие за конкретния случай. А това често означаваше да променя позицията си по едно или друго дело и тя го вършеше без колебание. Не беше израсла в саксия и искаше да промени много неща.
Едва сега откриваше какъв невероятен отзвук може да има всяко нейно решение. И отговорността, придружаваща подобна власт, започваше да я плаши. Караше я по цели нощи да се взира в тавана, докато съпругът й спеше безгрижно до нея. И все пак, помисли си тя с усмивка, не би предпочела никое друго място; само тук искаше да работи до края на дните си.
9.
Джон Фиск прекрачи прага на сградата, разположена в западните предградия на Ричмънд. Официално я наричаха старчески дом, но беше чисто и просто приют, където старците идваха да умрат. Докато крачеше по коридора, Фиск се помъчи да не обръща внимание на стоновете и писъците. Виждаше немощните тела с клюмнали глави и безсилни крайници, натъпкани в инвалидни столове и подредени покрай стените като колички за пазаруване. Тия клетници сякаш чакаха партньор за танци, който никога нямаше да се появи.
Двамата с баща му трябваше да съберат цялата си решителност, за да настанят тук майката на Джон. Колкото до Майкъл Фиск, той така и не прие факта, че разсъдъкът на майка им е напълно загубен, погълнат от болестта на Алцхаймер. В добрите времена всичко е лесно. Но истинската стойност на един човек проличава, когато надвиснат черни облаци. Според Джон Фиск в това отношение брат му Майк се бе провалил най-позорно.
Като редовен посетител той познаваше целия персонал. Спря пред бюрото на дежурната и попита: