Фиск метна пари на тезгяха, хвана сакото си и се завъртя. За момент Сара имаше чувството, че гледа право към нея. Той поспря за миг и навлече сакото. Сара седеше в най-тъмния ъгъл. Не вярваше да я е видял, но тогава защо се спря? Леко изнервена, тя изчака около минута, после остави на масата две доларови банкноти за питието, стана и също излезе.
Когато се озова на светло, от Фиск нямаше и следа. Просто беше изчезнал като в сън. Без дори да помисли какво върши, тя се върна назад и попита бармана дали познава Джон Фиск. Човекът поклати глава. Искаше й се да зададе още въпроси, но навъсената физиономия на бармана подсказваше, че едва ли ще получи отговор.
Двамата строители я огледаха с нескрит интерес. Тя реши да си тръгне, преди да е станало напечено. Върна се при колата си и седна зад волана. Една част от нея искаше да се втурне подир Фиск, другата беше доволна, че всичко е свършило. Дори и да го намереше, какво можеше да му каже? Здрасти, работя с вашия брат и дойдох да ви позяпам. Това ли?
Подкара обратно към Северна Вирджиния, вечерта изпи две бири и заспа върху люлката на задната веранда. Точно където седеше сега с цигара в ръката и гледаше небето. Така видя Джон Фиск за последен път — преди около четири месеца.
Нямаше как да е влюбена в него, тъй като дори не го познаваше; цялата история приличаше по-скоро на сляпо увлечение. Не беше изключено една нормална среща с Фиск напълно да унищожи първоначалното впечатление.
Сара обаче не вярваше в съдбата. Ако имаше да се случи нещо между тях, несъмнено тя трябваше да направи първата крачка. Само дето нямаше ни най-малка представа каква ли ще да е тази крачка.
Изгаси цигарата и се загледа в небето. Искаше й се сега да е на платноходката. Искаше вятър в косите, хладни пръски пяна по кожата, грубо въже между дланите си. Ала точно сега не желаеше да изпитва сама всички тия неща. Искаше да ги сподели и знаеше точно с кого. Но ако съдеше по малкото, което й бе казал Майкъл за Джон Фиск, както и по онова, което бе видяла сама, едва ли някога щяха да бъдат заедно.
На сто и петдесет километра южно от нея Джон Фиск също хвърли поглед към звездното небе, докато излизаше от колата си. Буикът го нямаше на алеята, но Фиск не идваше да се види с баща си. Кварталът бе замрял, само в една от съседните къщи две момчета ремонтираха шевролет с толкова грамаден двигател, че не беше ясно как се побира под капака.
Днес целият му ден бе минал в съда. Опитваше се да защитава обвиняемия въпреки безнадеждната му позиция. Прокурорът атакуваше енергично от името на обществото. След осем часа словесни престрелки Фиск едва намери време да отскочи до тоалетната, преди съдебните заседатели да се завърнат с присъдата. Трета присъда за неговия клиент. Нямаше как да му се размине. Най-смешното бе, че Фиск наистина го смяташе за невинен по конкретното обвинение — нещо, което рядко можеше да каже за клиентите си. Но тоя тип имаше толкова други престъпления, че заседателите неволно събираха всичко накуп. И като връх на всичко едва ли някога щеше да дочака остатъка от хонорара си. Доживотните затворници рядко уреждат стари дългове, особено ако са към адвокат, който не е успял да ги измъкне от блатото.
Фиск прекоси двора, отвори страничната врата на гаража, влезе и си взе бира от хладилника. Влажната задуха още тегнеше като мокро одеяло и той притисна студената бутилка към челото си. В дъното на задния двор имаше няколко прегърбени от старост дървета и отдавна изсъхнала лоза, все още обвита плътно около ръждива асма. Фиск отиде натам и се подпря на един от брястовете. Погледът му падна върху малка вдлъбнатина сред тревата. Тук лежеше Бо, белгийската овчарка, с която бяха израснали той и брат му. Когато баща им донесе кученцето, то се побираше в шепа. Само след година се превърна в мощен трийсеткилограмов черно-бял хубавец. Двете момчета бяха луди по него, особено Майк. Бо придружаваше ту единия, ту другия в сутрешните вестникарски обиколки. Почти девет години живяха заедно и кучето им носеше неописуема радост, додето един ден издъхна както си играеше с Майк. През целия си живот Джон не бе виждал някой да ридае тъй отчаяно. Нито той, нито родителите им успяха да утешат Майк. Момчето седеше разплакано в задния двор, стискаше рошавата козина на Бо и се мъчеше да го изправи, за да играят отново. През онзи ден Джон дълго държа Майк в прегръдките си и плака с него, галейки неподвижната глава на любимото куче.