Сега вече Леон изглеждаше разтревожен. Очевидно не бе помислил за това. Той почеса татуираната свастика на ръката си.
— Всичко остава между нас, нали? Ти го каза.
— Точно така. — Фиск се приведе напред. — Между мен, теб и Господ.
Леон се разсмя.
— Господ ли? Ама че майтап, мама му стара! — Той се прегърби и зашепна: — Имам две-три приятелчета. Ще навестят ония свидетели. Да видят дали не са забравили къде се намира съдът. Всичко е уредено.
Фиск отчаяно се облегна назад.
— Е, сега здравата я оплеска!
— Как тъй съм я оплескал?
— Мътните да те вземат, каза ми точно каквото не биваше. Сега ще трябва да го разправя на съдията.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
— От етична и правна гледна точка не бива да разгласявам информацията, която ми дава клиентът.
— Къде е проблемът тогава? Аз съм твой клиент и току-що ти дадох скапаната информация.
— Да, но виждаш ли, има едно важно изключение. Ти ми разказа за престъпление, което възнамеряваш да извършиш. Длъжен съм да уведомя съда. И да те посъветвам да се откажеш. Смятай, че си получил съвета ми. Ако вече го беше сторил, всичко щеше да е наред. — Фиск направи гримаса на отвращение. — За какъв дявол ти трябваше да дрънкаш?
— Не знаех, че по закон е така. Да не съм адвокат, мама му стара?
— Я стига, Леон, познаваш закона по-добре от адвокатите. А пък взе, че сам си съсипа делото. Сега няма накъде, трябва да се признаеш за виновен.
— Как тъй, дявол да те вземе?
— Ако отидем в съда и свидетелите не се появят, длъжен съм да разкажа каквото чух от теб. Появят ли се, с теб е свършено.
— Добре де, тогава недей да разказваш.
— И дума да не става, Леон. Ако си премълча, а после всичко излезе наяве, оставам без разрешително. И макар че ми допадаш, никой клиент не заслужава подобна жертва. Без разрешителното ще пукна от глад. Не съм те издънил аз, мой човек, ти сам си оплескал работата.
— Не вярвам на тия дрънканици. Мислех, че можеш да кажеш на скапания съдия каквото си искаш.
— Ще гледам да уредя предварително споразумение. Няма начин, Леон, налага се да поостанеш на топло. — Фиск стана и потупа затворника по рамото. — Не бой се, ще скърпим пазарлъка.
Докато излизаше от стаята за свиждане, той се усмихна за пръв път през този ден.
13.
Майкъл Фиск нервно се взираше в шосето. Чистачките едва успяваха да се преборят с поройния дъжд. По пътя на запад бе минал през градчета с имена като Пуласки, Бланд и нещо, наречено национален парк „Гладните майки“, което тутакси породи във въображението му ужасяващата гледка на тълпи от жени и деца, наклякали да просят покрай алеите. По някое време, докато отминаваше Биг Маунтин, върху колата налетя ураганен вятър. Макар че беше роден и израснал във Вирджиния, Фиск никога не бе стигал на запад по-далеч от Роаноук, а и дотам отскочи само за да си вземе държавния изпит. Отначало се движеше с добра скорост, защото караше по магистралата. Но щом напусна шосе 81 и пое на северозапад, положението рязко се промени. Тук теренът беше ужасно неравен, а пътищата тесни и с безброй завои.
Той хвърли поглед към куфарчето на съседната седалка и дълбоко въздъхна. Много неща бе узнал, откакто за пръв път прочете отчаяния зов на Руфъс Хармс.
Към края на Виетнамската война Хармс бе убил малко момиченце, гостуващо в базата, където служел. По това време бил в карцера, но някак успял да се измъкне. Престъплението нямало никакъв мотив; изглеждало като сляпа жестокост на обезумял човек. Дотук фактите бяха безспорни. Като служител от Върховния съд Майкъл разполагаше с множество източници на информация и използва всички възможности, за да събере основните сведения. Военните обаче не признаваха дори самото съществуване на програмата, за която се споменаваше в молбата на Хармс. Майкъл гневно удари с ръка по волана. Ех, ако Хармс или неговият адвокат се бе сетил да приложи писмото от армията…
В крайна сметка Майкъл бе решил, че трябва да чуе цялата история от извора — Руфъс Хармс. Отначало се опита да мине без пряк разговор. Чрез обратната разписка откри адреса на Самюел Райдър, но така и не успя да се свърже с него по телефона. Дали Райдър бе автор на машинописния текст? Най-вероятно да, предположи Майкъл. След неуспеха с Райдър той позвъни в затвора и поиска да разговаря с Хармс, но срещна категоричен отказ. Това само засили подозренията му. Ако в затвора лежеше невинен човек, значи негова работа — не, негов дълг, поправи се той — бе да го върне на свобода.
Имаше и още една, последна причина за това пътуване. Някои от имената на хората, изброени като замесени в убийството на момиченцето, бяха твърде известни. Ако се окажеше, че Руфъс Хармс говори истината… Майкъл неволно потръпна, представяйки си какви кошмари могат да се развихрят.