— Тъй ли? — скептично надигна вежди Майкъл.
— Да, наистина. В крайна сметка отхвърлиха молбата му, прокурорите обаче загубиха около нея време за няколко хиляди долара. Знам, че съдът е отворен за всички, мистър Фиск. Но клеветата си е клевета и откровено казано, взе да ми писва.
— Той твърди в молбата…
— Знам, прочетох я. Преди две години твърдеше, че всичко се дължало на химическите отрови, с които се бил нагълтал във Виетнам. И знаете ли какво? Руфъс Хармс никога не е стъпвал във Виетнам. По-голямата част от двете си години военна служба е изкарал в карцера, най-вече за неподчинение. Това не е тайна — проверете сам, ако искате. Може и да го знаете вече. — Рейфийлд погледна Майкъл, който стоеше с наведена глава. — А сега взимайте си бумагите и вървете във Вашингтон да ги пуснете по каналния ред. Мен ще ме уволнят дисциплинарно. Някои невинни хора ще станат за посмешище, но какво да се прави, така е в Америка. Май затова съм проливал кръв за тая страна — заради свободата. Дори когато разни отрепки злоупотребяват с нея.
— И просто ще ме пуснете да си вървя?
— Не сте затворник. И без това имам да се грижа за цял куп истински престъпници, включително за онзи, дето преди малко преби едва ли не до смърт трима от надзирателите. Трябва само да отговорите на въпросите на човека, когото след малко ще пратя при вас. Става дума за произшествието в стаята за свиждане. Трябва да подадем рапорт с пълни подробности.
— Но това означава, че всичко ще стане известно. Моето идване и тъй нататък.
— Вярно, ще стане. Не съм ви карал да идвате. Сам отговаряте за постъпките си.
— Знам. Но не очаквах такава бъркотия.
— Е, животът е пълен с изненади.
— Вижте, наистина ли трябва да подавате рапорт?
— Така или иначе, присъствието ви тук е регистрирано, мистър Фиск, независимо от инцидента в стаята за свиждане. Вписан сте в регистъра заедно с номера на временния пропуск.
— Май изобщо не бях помислил за това.
— Така изглежда. Вероятно нямате никакъв опит във военните дела. — Докато Майкъл стоеше с печална физиономия, Рейфийлд се позамисли. — Слушайте, длъжен съм да подам рапорт, но другото няма значение, тъй че може и да не го споменавам. Сигурно ще се намери начин и да замажем присъствието ви в затвора.
Майкъл въздъхна от облекчение.
— Наистина ли?
— Може би. Вие сте адвокат. Какво ще речете за една взаимна услуга?
— По-точно?
— Аз хвърлям рапорта в кошчето, вие пък зарязвате оная молба. — Рейфийлд помълча и се вгледа в младежа. — Така ще спестим на държавата излишни съдебни разноски. Нали ме разбирате, с две ръце гласувам за всеобщото право на безпристрастен съд, но напоследък тая песен взе да остарява.
Майкъл се загледа настрани.
— Трябва да помисля. Молбата и бездруго не беше съставена по правилата. Сигурно сте прав.
— Прав съм. Нямам желание да си съсипя кариерата. Просто забравяме какво е станало. И се надявам случаят да не изскочи по вестниците. Иначе може да се разчуе и за вашето идване. А сега ще ме извините.
Рейфийлд рязко се завъртя и закрачи по коридора, оставяйки зад себе си дълбоко смутения Майкъл Фиск.
Рейфийлд тръгна право към кабинета си. Подозренията на Руфъс бяха съвсем основателни; под масата в стаята за свиждане наистина имаше подслушвателно устройство, боядисано с цвета на дървото. Рейфийлд отново прослуша разговора между Майкъл и Руфъс. На места почукването по масата заглушаваше записа. При предишното посещение музиката бе заглушила целия разговор с Райдър. Руфъс не беше глупак. Но Рейфийлд вече бе чул и прочел достатъчно, за да знае, че се очертават сериозни неприятности. Разговорът му с Майкъл не премахваше заплахата, във всеки случай не завинаги. Той посегна към телефона и набра номер. После с кратки и точни изречения описа на човека отсреща какво се е случило.
— Мамка му! — възкликна онзи. — Направо не е за вярване.
— Знам.
— И всичко това е станало днес?
— За идването на Райдър вече ти казах, но иначе си прав, всичко стана преди малко.
— За какъв дявол го пусна при Хармс?
— Не мислиш ли, че ако му бях забранил, щеше да се усъмни още повече? Какъв избор имах, след като прочетох онова проклето писмо на Хармс до Върховния съд?
— Отдавна трябваше да се отървеш от гадното копеле. Имаше на разположение цели двайсет и пет години, Франк.
— Нали точно такъв беше планът преди двайсет и пет години, да го убием — отвърна сърдито Рейфийлд. — И виж какво стана. Двамата с Тремейн прекарахме половината си живот около задника му.