— Полудели ли сте? Не мога да сторя подобно нещо. Нима не искате да оздравеете?
— Оздравея ли, връщам се право във Форт Джаксън.
— Изглежда, че не е много приятно място.
— Повече от двайсет години лежа в една и съща килия. Хубаво е поне за малко да видиш нещо друго. Там човек няма какво да прави, освен да гледа бетона и да се вслушва в сърцето си.
— Двайсет? — изненада се тя. — На колко години сте?
Руфъс се позамисли.
— Право да си кажа, не знам. Още нямам петдесет.
— Хайде де, как тъй не си знаете годините?
Той я изгледа втренчено.
— В затвора броят времето само онези, които имат надежда някой ден да излязат. Аз съм с доживотна присъда, сестро. Никога няма да се измъкна. Какво ме интересуват годините?
Изрече го тъй естествено и небрежно, че сестрата усети как се изчервява.
— О… — Гласът й потрепна. — Мисля, че ви разбирам.
Той се размърда леко. Веригите издрънчаха по ръба на леглото. Сестрата отстъпи крачка назад.
— Можете ли да се обадите на един човек от мое име, сестро?
— На кого? На жена ви?
— Нямам жена. На брат ми. Той не знае къде съм. Искам да му съобщя.
— Мисля, че първо трябва да попитам пазача.
Руфъс погледна покрай нея.
— Онзи хлапак ли? Че какво общо има той с моя брат? Както го гледам, май и до кенефа не ходи без заповед.
Сестрата се разсмя.
— Едва ли е толкова загубен, щом са го пратили да пази човек като вас.
— Брат ми се казва Джошуа. Джошуа Хармс. Всички му викат Джош. Ако имате нещо за писане, ще ви дам номера. Просто му позвънете и кажете къде съм. Тук самотата понякога натежава. Той не живее много далеч. Кой знае, току-виж, дошъл да ме види.
— Самотата понякога натежава — повтори тя с лека тъга. Огледа дългото, мускулесто тяло, осеяно с тръбички и лепенки. И вериги — те най-силно привличаха погледа.
Руфъс забеляза това. Отдавна бе открил, че веригите плашат хората.
— Всъщност какво сторихте? За да ви пратят в затвора.
— Как ви е името?
— Защо?
— Просто питам. Аз съм Руфъс. Руфъс Хармс.
— Знам. Пише го в картона.
— Е, аз пък няма как да погледна във вашия картон.
Сестрата се поколеба за миг, погледна вратата, после пак се обърна към него.
— Касандра.
— Много хубаво име. — Той плъзна поглед по фигурата й. — Отива ти.
— Благодаря. Значи не искаш да ми кажеш какво си сторил?
— Защо питаш?
— Интересно ми е.
— Убих човек. Много отдавна.
— Защо го направи? Заплашваше ли те?
— Няма такава работа.
— Тогава защо?
— Не знаех какво върша. Бях обезумял.
— Тъй ли? — Тя отстъпи още крачка назад. — Чувала съм, че всички го казват.
— Вярно. Само че с мен наистина беше така. Ще позвъниш ли на брат ми?
— Не знам. Може би.
— Виж какво, ще ти дам номера. Ако не позвъниш, твоя си работа. А ако все пак се решиш, благодаря предварително.
Тя го изгледа с любопитство.
— Не говориш като престъпник.
— А, тука бъркаш. Точно сладкодумните са най-страшни. Нагледал съм се на такива типове.
— Значи и на теб да не вярвам, така ли?
Той я погледна право в очите.
— Това го решавай сама.
Сестрата се замисли.
— Какъв е номерът на брат ти?
Тя записа номера, прибра листчето в джоба си и пристъпи към вратата.
— Хей, мисис Касандра — подвикна Руфъс след нея. Тя се обърна. — Права си. Не съм убиец. Ела някой път да си поговорим… ако искаш, разбира се. — Той се усмихна тъжно и разклати веригите. — Няма къде да избягам.
Сестрата го изгледа от другия край на стаята и му се стори, че зърна по устните й мимолетна усмивка. После излезе навън. Руфъс изпъна шия, за да види дали ще каже нещо на пазача, но тя отмина мълчаливо. Руфъс се отпусна назад и впери очи в тавана. Вдъхна дълбоко последните остатъци от нейния аромат. След малко по лицето му плъзна широка усмивка. Сълзите дойдоха по-късно.
19.
Тази сбирка на всички сътрудници и съдии беше необичайна. Разпоредителят Ричард Пъркинс и началникът на охраната Лио Деласандро също седяха край масата и хвърляха безизразни погледи към хората около себе си. Очите на Елизабет Найт бяха влажни и тя непрекъснато ги докосваше с кърпичка.
Погледът на Сара Еванс плъзна по мрачните лица на съдиите и се спря върху Томас Мърфи. Мърфи беше нисък и възпълен, с побеляла коса и рошави вежди. Имаше високи, бадемовидни скули. Все още носеше старомодни костюми с жилетка и големи, лъскави копчета за ръкавели. Но не облеклото му бе привлякло вниманието на Сара, а изражението на дълбока скръб. Тя бързо огледа всички останали в залата — Майкъл Фиск отсъстваше. Усети кръвта да нахлува в главата й. Когато Харолд Рамзи стана от председателското място, гласът му прозвуча удивително глухо; Сара почти не го чуваше, но знаеше точно какво казва, сякаш четеше по устните му.