— Не съм дошъл да разпознавам снимки. Искам да видя тялото.
— Такава е процедурата тук, сър. В момента инсталираме камери за разпознаване на телата от разстояние, но системата все още не е готова. Затова временно използваме фотографии.
— Не и този път.
Човекът потупа със снимката по дланта си, сякаш се мъчеше да привлече любопитството на Фиск.
— Много необичайно. Повечето хора биха предпочели да се задоволят със снимката.
— Аз не съм „повечето хора“, а да убият брат ти е винаги необичайно. Поне за мен.
Служителят вдигна телефона и нареди да подготвят тялото за оглед. После отвори вратата и кимна на Фиск да го последва. След десетина крачки влязоха в малка стая, където се носеше болничен мирис, само че многократно по-силен, отколкото в истинска болница. Насред помещението имаше носилка. Изпод белия чаршаф се надигаха възвишения, очертаващи главата, носа, раменете, коленете и ходилата. Докато пристъпваше към носилката, Фиск опитваше да се вкопчи в онази нелепа надежда, която таяха всички посетители тук: че човекът под чаршафа не е неговият брат, че семейството му все още е в пълен състав.
Когато служителят дръпна края на чаршафа, Фиск плъзна ръка по металния ръб и стисна с всичка сила. Бялото платно се надигна, за да разкрие главата и гърдите на покойника. Фиск затвори очи, извърна лице нагоре и раздвижи устни в безмълвна молитва. После затаи дъх, отвори очи и погледна надолу. Кимна още преди да е осъзнал видяното.
Опита се да погледне настрани, но не можеше. Дори съвсем непознат човек би забелязал веднага еднаквия наклон на челото, формата на очите и устните, изпъкналата брадичка — сигурно доказателство, че тия двама мъже са близки роднини.
— Това е брат ми.
Чаршафът се върна на място и служителят подаде на Фиск протокола за подпис.
— Ще ви предадем личните му вещи с изключение на онова, което задържа полицията. — Човекът се озърна към носилката. — Имахме тежка седмица и моргата е препълнена, но би трябвало скоро да получим резултатите от аутопсията. Впрочем случаят изглежда сравнително прост.
В очите на Фиск припламна гняв, но той побърза да се успокои. На човека не му плащаха, за да бъде тактичен.
— Откриха ли куршума, с който е убит?
— Само аутопсията може да установи причината за смъртта.
— Не ме баламосвайте. Видях изходната рана на лявото слепоочие. Откриха ли го?
— Не. Поне засега.
— Чух, че станало при грабеж — каза Фиск. Служителят кимна. — В колата ли са го намерили?
— Да, без портфейл. Наложи се да издирваме кой е по автомобилната регистрация.
— Ако е било грабеж, защо не са взели колата? Сега това е последният писък на модата. Пребиваш нещастника, докато си каже кода на банковата сметка, после му теглиш куршума, изтегляш парите, захвърляш колата някъде и готвиш следващия удар. Защо не са го направили?
— Не знам.
— Кой разследва случая?
— Станало е във Вашингтон. Значи е работа на отдел „Убийства“ към централното столично управление.
— Брат ми беше държавен служител. Работеше във Върховния съд. Дали няма да се намеси и ФБР?
— Повтарям ви, че не знам.
— Ще ви помоля да ми кажете името на полицая от отдел „Убийства“.
Вместо отговор служителят взе да записва нещо в папката. Може би се надяваше, че ако мълчи, Фиск ще го остави на мира.
— Много държа да науча името, моля — настоя Фиск и пристъпи напред.
Служителят въздъхна, извади от папката визитна картичка и му я подаде.
— Буфърд Чандлър. Той сигурно така и така ще ви потърси. Свястно момче. Надявам се да хване онзи, дето го е извършил.
Фиск хвърли бегъл поглед на картичката и я прибра в джоба си. После спокойно погледна служителя.
— О, ще го хванем. — Странните нотки в гласа му накараха човека да надигне глава. — А сега бих искал за малко да остана насаме с брат си.
Служителят се озърна към носилката.
— Да, разбира се, ще изляза. Само ми се обадете, когато свършите.
След като човекът излезе, Фиск придърпа стол до носилката и седна. Откакто узна за смъртта на брат си, не бе проронил нито сълза. Казваше си, че е, защото все още не се знае със сигурност, но сега вече знаеше, а сълзите не идваха. Пътувайки насам, бе открил, че неволно брои колите с номера от други щати — стара детска игра, която Майк Фиск неизменно печелеше.
Той повдигна чаршафа отстрани и хвана ръката на брат си. Макар и студени, пръстите бяха гъвкави. Той ги стисна лекичко. Наведе глава към бетонния под и затвори очи. Когато след няколко минути пак ги отвори, на бетона бяха капнали само две сълзи. Фиск бързо надигна глава и от гърдите му се отрони въздишка. Всичко изглеждаше някак театрално и изведнъж той се почувства недостоен да бъде тук.