Като ченге прекалено често му се бе случвало да седи с родителите на пияни хлапаци, размазани по дървета или телефонни стълбове. Утешаваше ги както може, съчувстваше им, дори ги прегръщаше. Тогава искрено вярваше, че е доближил, дори докоснал дълбините на тяхното отчаяние. Често се питаше как ли ще е, когато дойде и неговият ред. И сега разбираше, че не е така, както си го представяше.
Помъчи се да помисли за родителите си. С какви думи щеше да съобщи на баща си, че златното му момче е мъртво? А на майка си? Е, там поне отговорът беше напълно ясен: не биваше и нямаше да й каже.
Макар и възпитан в католически дух, Фиск не беше религиозен, затова предпочете да се обърне не към Бог, а към брат си. Стисна здраво изстиналата ръка и му разказа за колко много неща съжалява, колко го обича и как би искал да бъде жив. Говореше с неясната надежда, че може би духът на Майк все още не си е заминал и чака тази последна връзка с по-големия брат, тези тихи думи, изпълнени с вина и угризения. После Фиск замълча и отново затвори очи. Чуваше всеки тежък удар на сърцето си — звук, който някак губеше смисъл пред безмълвието на тялото върху носилката.
Служителят подаде глава през вратата.
— Мистър Фиск, трябва да откараме брат ви. Мина вече половин час.
Фиск стана и мина покрай него, без да каже нито дума. Трупът на брат му отиваше на едно страшно място, където непознати хора щяха да се ровят из него в търсене на следи от убиеца. Докато откарваха носилката по коридора, Фиск пое обратно към белия свят и завинаги се раздели с по-малкия си брат.
21.
— Сигурен ли си, че не остави следи?
Рейфийлд кимна, притискайки слушалката към ухото си.
— Всички записи за идването му тук са премахнати. Вече прехвърлих на други места надзирателите, които са го виждали. Дори да открият някак, че е посещавал затвора, няма да има кой да го потвърди.
— И никой ли не видя как се отървахте от трупа?
— Виктор беше с неговата кола. Аз го следвах. Добро място избрахме. Полицията ще сметне, че е било грабеж. Никой не забеляза. А и да са ни видели, кварталът не е от ония, където хората разговарят охотно с полицията.
— Да не е останало нещо в колата?
— Взехме му портфейла, за да прилича на обир. Куфарчето също. И една пътна карта. Друго нямаше. Естествено, пак наляхме вода в радиатора.
— Ами Хармс?
— Още е в болницата. Май ще прескочи трапа.
— По дяволите. И това ако е късмет!
— Не бой се. Върнат ли го тук, ще му видим сметката. Слабо сърце и тъй нататък, знае ли се…
— Само недей да изчакваш. Няма ли как да го очистите в болницата?
— Опасно е. Прекалено много народ се навърта.
— Добре ли го охраняваш?
— Прикован е за леглото, а пред вратата денонощно дежури пазач. Утре сутрин го изписват. До вечерта ще е мъртъв. Вик вече урежда подробностите.
— А навън няма кой да му помогне, казваш. Сигурен ли си?
Рейфийлд се разсмя.
— Дявол да го вземе, че кой изобщо знае къде е? Той си няма никого. Не е имал и няма да има.
— Без повече грешки, Франк.
— Довечера ще ти съобщя, че е мъртъв.
Фиск седеше в колата си. Беше засилил до предел климатика, но в четиринайсетгодишния форд това само предизвикваше ленив застоял полъх от ляво на дясно. Потта се стичаше по лицето му и попиваше в яката на ризата. Накрая Фиск свали стъклото и отново се загледа в сградата. Отвън беше съвсем скучна, но не и отвътре. Тук хората посвещаваха цялото си работно време на една цел — да открият кой убива други хора. А Фиск се мъчеше да реши дали да се присъедини към техните усилия или да подкара обратно към къщи. Беше разпознал брат си и с това роднинските му задължения се изчерпваха. Можеше да се прибере, да каже на баща си, да подготви погребението, да уреди последните дела на брат си, да го погребе и да продължи по-нататък. Така постъпваха всички.
Но вместо това Фиск се измъкна от колата, прекрачи напред сред задушната жега и влезе в сградата на Индиана Авеню 300, където работеха полицаите от столичния отдел „Убийства“. След като мина проверка и помоли някакъв униформен служител да го упъти, той спря пред едно от бюрата. От моргата бе опитал още веднъж да се свърже с баща си, но телефонът пак не отговаряше. Сега към отчаянието се прибавяше и тревогата, че старецът някак е узнал и в момента пътува насам.
Фиск погледна картичката, която му бе дал човекът от моргата.
— Детектив Буфърд Чандлър, моля — каза той, гледайки отвисоко младата жена зад бюрото.
— А вие сте?
Рязката извивка на шията и високомерният тон моментално породиха у него желание да я натъпче в едно от чекмеджетата на бюрото.