Руфъс бързо кимна.
— Всичко. Знам защо го направих. И фактът е, че нямам вина.
Брат му го изгледа скептично.
— Я стига, Руфъс. Убил си онова момиченце. Няма как да го отречеш.
— Едно е да убиеш, съвсем друго да го желаеш. Както и да е, свързах се с адвоката от онова време…
— Имаш предвид онзи скапан некадърник?
— Прочете ли писмото?
— Естествено. При мен пристигна, нали? Сигурно не са разполагали с друг адрес. И през ум не им е минало на армейските тъпанари, че лежиш в един от гадните им затвори.
— Помолих Райдър да подаде нещо от мое име. Във Върховния съд.
— Какво?
— Писмо, което написах.
— Писмо ли? И как го измъкна?
— Както ти вмъкна писмото от армията.
Двамата се усмихнаха.
— В затвора има печатница — добави Руфъс. — Край машините е горещо и мръсно, затова надзирателите гледат да стоят по-настрана. Така направих магията.
— Значи мислиш, че Върховният съд ще преразгледа делото ти? На твое място не бих разчитал, братче.
— Доколкото знам, няма да стоят със скръстени ръце.
— Бре, виж ти каква изненада.
Руфъс погледна покрай брат си към вратата.
— Кога се връщат надзирателите от затвора?
— Според момчето утре сутрин.
— Значи трябва да се измъкна тази нощ.
— Жената, която ми позвъни, каза, че ти има нещо на сърцето. Я се виж, окован от глава до пети. Как мислиш, далеч ли ще избягаш?
— А далеч ли ще избягам мъртъв?
— Наистина ли мислиш, че ще се опитат да те убият?
— Те не искат истината да се разчуе. Нали каза, че си прочел писмото.
— Аха.
— Никога не съм бил в програмата, дето я споменават.
Джош го изгледа втренчено.
— Какви ги говориш?
— Добре ме чу. Някой ме е вмъкнал в списъците. Искали са да се водя в програмата, за да прикрият онова, което ми сториха. И причината да убия детето. Сигурно се е налагало за в случай, че някой почне да проверява. Очаквали са да ме екзекутират.
Джош бавно осмисли думите му, докато изведнъж истината го порази.
— Боже всемогъщи! И защо са ти сторили тая гадост?
— И още питаш? Мразеха ме. Мислеха, че съм най-големият скапаняк на света. Искаха да умра.
— По дяволите, ако знаех какво става, щях да се върна и да вдигна шум до небесата.
— Не ти е било до това из ония джунгли. Но ако сега се върна в затвора, непременно ще ме очистят.
Джош се озърна към вратата, после погледна веригите на брат си.
— Без твоя помощ няма да се справя, Джош.
— Адски си прав, Руфъс.
— Не си длъжен да ми помагаш. Можеш да ми обърнеш гръб и да си излезеш. Пак ще те обичам. Ти беше до мен толкова години. Знам, че не е честно да искам това от теб. Изгърби се от работа, докато си уреди живота. Бих те разбрал.
— Значи не познаваш брат си.
Руфъс бавно посегна и стисна ръката на Джон. Двамата сплетоха пръсти до болка, сякаш опитваха взаимно да си дадат сила за онова, което им предстоеше.
— Видя ли те някой да влизаш?
— Никой освен пазача. Право да си кажа, не влязох през главния вход.
— Тогава може да те халосам по главата и да се измъкна сам. Те знаят, че съм смахнато копеле. От ония, дето убиват брат си, без да им мигне окото.
— Дрън-дрън. Тая просто няма да мине, Руфъс. Та ти дори не знаеш къде да отидеш, по дяволите. След десет минути ще те спипат. А аз съм работил по инсталациите на тая болница цели две години, познавам я като собствения си джоб. Там, откъдето влязох, трябваше да е заключено, сестрите обаче са залепили ключалката с тиксо. Да си внасят тайно цигари.
— Тогава как да го направим?
— Просто се измъкваме по същия път. По коридора и наляво. Не минаваме нито покрай дежурните сестри, нито покрай когото и да било. Камионетката ми е до вратата. На трийсет минути път оттук имам приятел. Дължи ми услуга. Оставям камионетката в хамбара и взимам неговата. Той няма да разпитва, а ако дойде полицията, ще си трае. Хващаме пътя, и дим да ни няма.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Помисли за децата.
— Те отдавна си стъпиха на краката. Рядко ги виждам.
— Ами Луиз?
Джош наведе глава за момент.
— Луиз ме заряза преди пет години и оттогава не съм й виждал очите.
— Не си ми казвал!
— И какво щеше да направиш, ако ти бях казал?
— Съжалявам.
— И аз съжалявам за цял куп неща, по дяволите. Не се живее лесно с мен. Тъй че никого не упреквам. — Джош сви рамене. — Значи пак сме двамата както някога. Ако мама беше жива, щеше да се зарадва.
— Сигурен ли си?
— Повече да не съм го чул тоя въпрос, Руфъс.
Руфъс повдигна окованите си ръце.
— Ами това?
Брат му вече измъкваше нещо от ботуша си. Когато се изправи, държеше в ръка тънко парче метал с кукичка накрая.