Фиск се подпря на стената и погледна часовника. Все още не бе успял да открие баща си. Наблизо една врата се отвори и отвътре излезе млад мъж. Фиск му кимна.
— Оживено местенце.
— От полицията ли сте?
Фиск поклати глава и му протегна ръка.
— Не, само наблюдавам. Аз съм Джон Фиск. Брат на Майкъл.
Младежът пребледня.
— Господи, ужасно е. Ужасно. Толкова съжалявам. — Той стисна ръката на Фиск. — Аз съм Стивън Райт.
— Добре ли познавахте Майк?
— Не много. Постъпих съвсем наскоро. Сътрудник съм на съдия Найт. Знам, че всички го смятаха за страхотен.
Фиск погледна вратата, от която се бе появил Райт.
— Тук ли работите? — Райт кимна. — Днес в кабинета на брат ми сигурно е било оживено.
— И още как. Цял ден влизаха и излизаха разни хора.
— Например Пъркинс и Деласандро?
— И онзи там.
Фиск се озърна да види накъде сочи младежът.
— А, това е агент Маккена от ФБР.
Райт печално поклати глава.
— За пръв път ми се случва да познавам някого, който…
Той се смути и не довърши.
— Няма нищо. Разбирам ви.
Изведнъж цялото внимание на Фиск се насочи към двойката, която идваше по коридора. Или по-точно към едната й половина. Въпреки несъмнената си красота младата жена изглеждаше като момиче от съседния двор, с което можеш да играеш шах или футбол. И да загубиш.
Сара Еванс се вгледа във Фиск. Беше го видяла на влизане в сградата и се досещаше защо е тук. Постара се да бъде наоколо за в случай, че иска да поговори с някого от сътрудниците. Именно затова Пъркинс я „откри“ толкова лесно. Тя спря рязко пред Фиск, принуждавайки Пъркинс да стори същото.
— О — каза Пъркинс. — Джон Фиск, това е Сара Еванс.
— Вие сте братът на Майкъл, нали?
— Чакайте да позная — каза Фиск. — Сигурно никога не е споменавал за мен.
— Грешите.
Двамата енергично си стиснаха ръцете. Очите й бяха зачервени, връхчето на носа също. В гласа й звучеше умора. Фиск забеляза, че в другата си ръка стиска кърпичка. Изпита странното чувство, че са се срещали и друг път.
— Много, много съжалявам за Майкъл — каза тя.
— Благодаря. Беше ужасна изненада.
Фиск примига. Дали само така му се стори, или наистина бе зърнал нещо в очите й? Нещо, подсказващо, че за нея не е било чак такава изненада.
Пъркинс погледна Райт.
— Не знаех, че сте в кабинета си.
— Можехте да почукате — посъветва го Фиск.
Пъркинс го изгледа враждебно и тръгна към Чандлър и Маккена.
— Здрасти, Сара — каза Райт и на устните му трепна усмивка.
По очите му Фиск разбра, че е влюбен до уши в нея.
— Здравей, Стивън. Как я караш?
— Май днес никой не е свършил много работа. Мисля да си тръгвам след малко.
Сара погледна Фиск.
— Всички тук ценяхме много високо брат ви. Целият съд е потресен — от председателя до деловодството. Но това навярно едва ли може да се сравнява с вашата скръб.
Изрече го тъй странно, че за миг Фиск онемя. Преди да каже каквото и да било, Пъркинс пристъпи до тях и се обърна към Сара.
— Добре, детектив Чандлър от отдел „Убийства“ ви чака заедно с господина от ФБР.
— Защо искат да претърсят кабинета на Майкъл?
— Не е моя работа — отвърна Пъркинс с подчертано безразличие.
— Това е част от разследването, мис Еванс — обясни Фиск. — Трябва да проверят дали работата му няма връзка с убийството.
— Мислех, че е било грабеж.
— Така е — кисело се обади Пъркинс. — И колкото по-скоро убедим детектив Чандлър, че съдът няма нищо общо, толкова по-добре.
— Ако е така — подметна Фиск.
— Вярно, само че наистина е така. — Пъркинс се обърна към Сара. — Както ви обясних на идване, имате грижата да опазите всички поверителни документи от преглед или изземване.
— Какво да разбирам под думата „поверителни“? — попита тя.
— Сама знаете, всичко, свързано с предстоящи дела, становища, докладни и тъй нататък.
— Не трябва ли и аз да имам думата, Ричард? — раздаде се нов глас. — Или въпросът е извън моята компетентност?
Фиск без затруднение разпозна новодошлия. Харолд Рамзи крачеше към тях като стар презокеански кораб, навлизащ величаво в пристанището.
— Не ви видях, шефе — нервно каза Пъркинс.
— Сигурно. — Рамзи погледна Фиск. — Мисля, че не се познаваме.
— Джон Фиск, братът на Майкъл — намеси се Сара.
Рамзи протегна ръка; дългите, костеливи пръсти сякаш се омотаха два пъти около дланта на Фиск.
— Нямам думи да изразя колко съжалявам. Майкъл беше много надарен младеж. Знам, че за вас и семейството ви това е непоносима загуба. Ако можем да помогнем с нещо, не се колебайте да ни кажете.