Майкъл стана и изгледа Сара от горе на долу. Беше останала тук за още един мандат по негово настояване. Израснала в малка ферма в Северна Каролина и завършила право в Станфорд, тя можеше както всички други сътрудници да се надява на чудесно професионално бъдеще. Да започнеш служебната си биография от Върховния съд бе като златен ключ почти за всяко място, където стъпва прокурорски крак. Това влияеше зле на някои от сътрудниците, създаваше им раздуто самочувствие без реална подплата. Майкъл и Сара обаче си оставаха все същите както преди. И това, заедно с нейната интелигентност, красота и приятно уравновесен характер, бе причината преди седмица Майкъл да й зададе много важен въпрос. Въпрос, на който се надяваше да получи отговор много скоро. Може би още сега. Открай време си беше нетърпелив.
Сара го погледна въпросително.
— Обмисли ли онова, което ти казах?
Беше отлагала отговора колкото можеше, но вече нямаше накъде.
— Само то ми е в главата.
— Казват, че когато се бави толкова дълго, не е на добро — подхвърли той шеговито, но явно без настроение.
— Майкъл, много ми харесваш.
Лицето му изведнъж пламна.
— Харесвам ли ти? Божичко, още една лоша поличба.
Сара поклати глава.
— Съжалявам.
Той сви рамене.
— Да знаеш аз колко съжалявам. За пръв път моля момиче да се омъжи за мен.
— И на мен ми е за пръв път. Нямам думи да изразя колко съм поласкана. Ти би направил щастлива всяка жена.
— Освен една. — Майкъл сведе очи към ръцете си и видя, че леко треперят. Кожата му сякаш изведнъж се бе стегнала. — Уважавам решението ти. Не съм от ония, дето мислят, че любовта идва с времето. Или я има, или не.
— Ще си намериш друга, Майкъл. И тя ще е много щастлива. — Сара се чувстваше ужасно неловко. — Дано този разговор не означава, че губя най-добрия си приятел в съда.
— Може би. — Още преди да е възразила, Майкъл вдигна ръка. — Шегувам се. — Той въздъхна. — Не бих желал да прозвучи егоистично, но за пръв път ми режат квитанцията в каквото и да било.
— Де и моят живот да беше толкова лек — усмихна се Сара.
— Не завиждай. Така неуспехът се преглъща много по-трудно. — Майкъл пристъпи към вратата. — Оставаме си приятели, Сара. С теб е толкова весело. Не съм чак такъв глупак, че да те изпусна. Е, ти също ще си намериш някого и ще бъдеш много щастлива. — Без да я поглежда, той добави: — Между другото, да не би вече да си го намерила?
Тя трепна.
— Защо питаш?
— Наречи го шесто чувство. Загубата се понася малко по-леко, ако знаеш кой е съперникът.
— Няма друг — бързо отвърна тя.
Майкъл не изглеждаше убеден.
— По-късно ще поговорим.
Дълбоко смутена, Сара се загледа след него.
— Помня първите си години във Върховния съд.
Рамзи гледаше през прозореца и устните му бавно се разтегляха в усмивка. Седеше срещу Елизабет Найт, най-младата от върховните съдии. Тя беше около четирийсет и пет годишна, средна на ръст, със стройна фигура и черна коса, стегната на строг, безмилостен кок. Имаше остро, волево лице и безупречно гладка кожа, сякаш никога не излизаше на открито. Найт бързо си бе създала славата на опасен противник в споровете и неуморен съдебен труженик.
Тя се облегна назад, обмисляйки графика си до края на деня.
— Сигурно са незабравими спомени.
— Беше много поучително — каза Рамзи.
Найт се втренчи в него. Сега той я гледаше, сплел зад тила едрите си ръце.
— Всъщност ми трябваха цели пет години, за да схвана кое как става — продължи Рамзи.
Найт потисна усмивката си.
— Не проявявай излишна скромност, Харолд. Вероятно си разбрал всичко още от прага.
— Не, наистина трябва време. А и имах чудесни учители. Феликс Абернати, старият Том Паркс. Няма нищо срамно в това да уважаваш чуждия опит. Всички минаваме през процеса на обучение. Макар че ти сигурно си напредвала по-бързо от другите — веднага добави той. — Така или иначе, тук търпението се цени много високо. Ти дойде едва преди три години. А за мен това място е като роден дом цели две десетилетия. Надявам се, че ме разбираш.
Найт закри с длан усмивката си.
— Разбирам, че малко те разтревожих, като настоях да се заемем със „Съединените щати срещу Ченс“ в края на миналия мандат.
Рамзи рязко се приведе напред.
— Не вярвай на всичко, което чуваш из коридорите.
— Напротив, открила съм, че слуховете из канцелариите са изключително точни.
Рамзи пак се облегна назад.
— Е, трябва да призная, че малко се изненадах. В делото няма нерешен правен въпрос, който да изисква нашата намеса. Какво повече?