— Понякога почвам да мисля, че сме жестоки със сътрудниците — каза тя по някое време. — Претоварваме ги. Твърде много изискваме от тях.
— Тъй ли? — Джордан Найт обхвана с пръсти брадичката й. — Ти какво, да не се самообвиняваш за смъртта на Майкъл Фиск? Вечерта, когато са го убили, не е работил до късно. Нали каза, че си е взел болнични? Попадането му на онази уличка из съмнителните квартали няма нищо общо с теб или със съда. Някакъв уличен боклук го е убил. Може да е било обир, може просто да е попаднал на неподходящо място в неподходящо време, но, така или иначе, цялата работа няма нищо общо с теб.
— Полицията смята, че е грабеж.
— Разследването едва започва, но не се съмнявам, че ще му обърнат цялото необходимо внимание.
— Днес един от сътрудниците запита дали е възможно смъртта на Майкъл да има някаква връзка със съда.
Джордан Найт се позамисли.
— Виж, предполагам, че е възможно, но просто не си го представям. — Изведнъж лицето му стана тревожно. — Ако обаче има нещо такова, ще се погрижа да ти осигурят допълнителна охрана. Още утре вдигам телефона и край теб денонощно ще дежури агент от ФБР или тайните служби.
— Джордан, няма смисъл да го правиш.
— И да оставя някакъв смахнат да те отнеме от мен? Често си мисля за това, Бет. Някои от решенията на Върховния съд се посрещат крайно враждебно. Всички получавате смъртни заплахи от време на време. Не можеш да си затварящ очите.
— Не си ги затварям. Просто се мъча да не мисля за тия неща.
— Добре, само не искай същото и от мен.
Тя се усмихна и докосна лицето му.
— Знаеш ли, прекалено много се грижиш за мен.
Той също се усмихна.
— Няма друг начин. Щом имаш нещо безценно, трябва да си го пазиш.
Двамата се целунаха нежно, после Джордан придърпа завивката, изгаси лампата и отиде в кабинета си да поработи още малко. Елизабет Найт не заспа веднага. Дълго лежа с отворени очи в тъмното, обзета от противоречиви вълнения. За щастие сънят я погълна точно когато почнаха да стават прекалено настойчиви.
— Не мога да си представя какво изпитваш, Джон. Знам колко зле се чувствам самата аз, а с Майкъл се познавахме сравнително отскоро.
Пътуваха с колата на Сара. Току-що бяха отминали моста на река Потомак и навлизаха във Вирджиния. Фиск се запита дали това не е намек, че няма какво да узнае от нея.
— Колко време работихте заедно?
— Около година. Майкъл ме уговори да остана в съда още един мандат.
— Рамзи спомена, че сте били близки. Колко близки?
Тя го изгледа рязко.
— Какво намекваш?
— Просто се опитвам да събера факти за брат си. Искам да знам кои са били приятелите му. Дали се е срещал с някого.
Озърна се да види реакцията й; тя обаче изобщо не реагира.
— Толкова време си живял само на два часа път оттук, а не знаеш нищо за брат си.
— Това твое мнение ли е или на някой друг?
— Умея сама да си правя изводите.
— Е, това е нож с две остриета.
— Кое? Изводите или двата часа път?
— И двете.
Спряха на паркинга пред един ресторант в Северна Вирджиния. Влязоха, настаниха се и поръчаха. След малко Фиск вече надигаше чаша бира; Сара отпи глътка коктейл „Маргарита“.
Фиск избърса пяната от устните си.
— От адвокатски род ли си? В нашия занаят често се случва.
Тя се усмихна и поклати глава.
— Израснах в една ферма в Северна Каролина. В селце, дето го няма и на картата. Но баща ми бе свързан със закона.
— И как по-точно? — попита Фиск с умерен интерес.
— Беше областен мирови съдия. Официално разполагаше с малка съдебна зала в задната част на затвора. Но най-често изслушваше случаите, седнал върху трактора насред полето.
— Оттам ли дойде интересът ти към правото?
Тя кимна.
— Дори седнал върху някоя прашна машинария, татко приличаше на съдия много повече, отколкото разни надути пуяци в най-лъскавите съдилища.
— Включително и това, в което работиш сега?
Тя примига и изведнъж извърна лице настрани. Фиск се почувства виновен за забележката.
— Обзалагам се, че е бил чудесен съдия. Здрав разум, справедливи решения. Човек от народа.
Тя се озърна да види дали в думите му няма скрита подигравка, но Фиск изглеждаше съвсем искрен.
— Да, точно такъв беше. Най-често си имаше работа с дребни кражби и глоби за превишена скорост, но не вярвам някой да си е тръгнал от него с чувството, че е онеправдан.
— Често ли го навестяваш?
— Той почина преди шест години.
— Съжалявам. А майка ти?
— Спомина се преди него. Селският живот не е розов.
— Сестри или братя?
Тя поклати глава и сякаш изпита облекчение, когато им донесоха вечерята.