Зад камионетката бе закачена каравана и сега брат му лежеше отзад да си почива, макар че едва ли би могъл да заспи. Освен това в караваната имаше запаси от храна и минерална вода за цял месец, две ловни пушки и още един полуавтоматичен пистолет освен онзи, който стърчеше изпод колана му. Арсеналът изобщо не можеше да се сравнява с онова, което скоро щеше да тръгне подире им, но Джош Хармс бе успявал да се измъкне и от далеч по-тежки положения.
Той запали цигара и духна дима през открехнатия прозорец. Вече бяха на триста километра от Роаноук и продължаваха да се отдалечават. Знаеше, че вече сигурно са разбрали за бягството. Щяха да преградят пътищата, но не чак дотук. Засега имаха добра преднина, която обаче скоро щеше да се стопи. Униформените момчета разполагаха с огромно предимство в жива сила и въоръжение. Но Джош ловуваше из тия гори от двайсет години насам. Познаваше всички изоставени хижи, всички потайни долини и тесни пътечки из непроходимите дебри. Умението му да оцелява бе усъвършенствано до предел както от борбата за съществуване в Америка, така и от играта на криеница със смъртта във виетнамските джунгли.
Въпреки вроденото си недоверие към всяка власт той не обичаше да погазва закона. Никога не бе вярвал, че по-малкият му брат е някакъв смахнат убиец. Руфъс не биваше да постъпва в армията, просто не беше създаден за нея. По ирония на съдбата герой стана Джош, и то само защото го мобилизираха. Брат му се записа доброволец и прекара в карцера цялата си военна кариера. Джош нямаше кой знае какво желание да се сражава заради една страна, гледаща отвисоко на него и всички останали цветнокожи. Ала щом влезе в армията, той се оказа изключителен боец. Биеше се единствено заради себе си и момчетата от взвода. Нямаше друга причина да стреля и да убива хора, с които лично никога не се е карал.
Джош намали скоростта и зави по един черен път, навлизащ още по-навътре в гората. Руфъс вече му бе разказал накратко какво са сторили онези хора преди двайсет и пет години. Джош усети как лицето му пламва от един спомен, който държеше заровен в най-дълбокото кътче на паметта си. Именно този спомен разпалваше в него гнева и омразата. Онова, което им стори цялото малко градче в Алабама след вестта за престъплението на Руфъс. Тогава Джош се опита да защити майка си, но не успя. Нека поне веднъж да срещна хората, дето са сторили това с брат ми! Слушаш ли, Господи? Чуваш ли ме?
Възнамеряваше да се укрият за малко, докато суматохата поутихне, сетне отново да тръгнат на път. Може би да се доберат до Мексико и да изчезнат. Джош нямаше кой знае какво за губене. Разпадащо се семейство и дърводелска работилница, която въпреки целия му майсторлък вечно излизаше на червено. Всъщност не му оставаше друг близък човек освен Руфъс. А и Руфъс никога нямаше да има другиго освен него. За четвърт век светът бе разкъсал връзката помежду им. Днес, вече зрели мъже, те имаха шанса да се сближат много повече, отколкото е обичайно за братя на средна възраст. Ако успееха да оцелеят. Джош захвърли цигарата и продължи да кара.
Отзад, в ремаркето, Руфъс наистина не спеше. Лежеше по гръб, наметнат с черна мушама — идеята беше на Джош, така тъмният цвят се сливаше с тапицерията на пода. От двете му страни се издигаха купища кашони, пристегнати с гумени въжета — пак работа на Джош, за да не може някой да надникне отвън. Руфъс опитваше да се отпусне, да си почине. Подскачането на караваната го изнервяше. Не беше влизал в цивилен автомобил от времето на президента Никсън. Просто не му се вярваше. Колко ли президенти се бяха сменили оттогава? Между затворите винаги го прехвърляха с хеликоптер. Очевидно военните не искаха да го допускат близо до пътищата, до свободата. От хеликоптера няма накъде да бягаш освен право надолу.
Руфъс се опита да надникне между кашоните към отминаващия нощен пейзаж. Не видя нищо — беше съвсем тъмно. Свобода. Често се бе питал какво ли ще е усещането. Все още не знаеше. Страхуваше се. Хора, много хора бързаха по петите му. Искаха да го убият. А сега и брат му. Пръстите му докосваха непознатата грапавина на болничната Библия. Онази от майка му бе останала в килията. През всичките тия години Руфъс не се откъсваше от нея, отново и отново диреше в светите слова опора за страдалческото си съществуване. Без старата Библия усещаше някаква празнота в ума и сърцето си. Но вече нямаше какво да се прави. Усети как сърцето му заподскача. Вероятно това не беше добре — претоварваше го. Започна да рецитира по памет утешителни думи от съкровищницата на Библията. Колко нощи бе нашепвал всичките трийсет и една притчи, сто и петдесетте псалма, всеки от тях могъщ и поучителен, всеки изпълнен с определен смисъл и просветление за основите на битието.