Когато привърши с „четенето“, той се надигна и отвори прозореца на караваната. Успя да зърне отражението на брат си в страничното огледало.
— Мислех, че спиш — каза Джош.
— Не мога.
— Как е сърцето?
— То изобщо не ме тревожи. Ако умра, няма да е от сърце.
— Освен ако те улучат право в него.
— Накъде отиваме?
— Към едно местенце насред пущинака. Мисля да поостанем там, докато нещата се уталожат, после пак ще потеглим по тъмно. Вероятно очакват да бягаме на юг, към мексиканската граница, затова ще поемем на север, към Пенсилвания. Поне засега.
— Добре ми звучи.
— Хей, нали каза, че Рейфийлд и другото копеле…
— Тремейн. Вик Тремейн.
— Да, точно така. Казваш, че те наблюдавали през цялото време. Как тъй са останали около теб толкова много години? Не им ли е хрумнало, че ако помниш какво е станало, отдавна да си проговорил? Още в съда, да речем.
— Мислил съм за това. Сигурно са предполагали, че не помня нищо, някой ден обаче може и да си спомня. Не че бих успял да докажа каквото и да било, но една приказка стига, за да им докара големи неприятности или поне да привлече вниманието. Най-лесното беше да ме убият. И повярвай ми, опитаха неведнъж, не стана обаче. Може и да са мислили, че само се правя на тъп, докато престанат да ми обръщат внимание, а после ще проговоря. Бяха ме стегнали здравата. Четяха писмата ми, проверяваха кой идва на свиждане. Усетеха ли нещо нередно, веднага щяха да ме очистят. Сигурно тъй им е било по-леко на съвестта. След толкова години обаче май се поотпуснаха. Позволиха на Самюел и онова момче от Върховния съд да ме посетят.
— Предполагах нещо подобно. И все пак успях да получа онова писмо от армията. Нямах представа каква е цялата тая глупост, но и не ми се щеше да го прочетат.
Двамата помълчаха. Джош не си падаше много по приказките, а Руфъс бе отвикнал да разговаря. Тишината едновременно го потискаше и облекчаваше. Много неща би искал да каже. През кратките месечни свиждания с брат си обикновено говореше той, а Джош само слушаше, сякаш усещаше колко много думи и мисли са се натрупали в главата на Руфъс.
— Май никога не съм те питал дали си ходил някой път у дома.
Джош се размърда на седалката.
— У дома ли? За какъв дом ми говориш?
Руфъс леко се изненада.
— Там, където сме се родили, Джош!
— Че за какъв дявол ми е притрябвало да ходя на онова място?
— Там е гробът на мама, нали? — тихо каза Руфъс.
Джош се замисли, после кимна.
— Да, там е. Парцелът си беше неин, имаше и погребална застраховка. Нямаше как да не я погребат там, макар че никак не им се щеше.
— Хубав гроб ли е? Кой го поддържа?
— Слушай, Руфъс, мама е мъртва, разбра ли? Отдавна. Няма начин да разбере как изглежда гробът, по дяволите. А пък аз нямам намерение да се мъкна чак до проклетата Алабама, за да чистя някакви гнили листа и треволяци. Не и след всичко, което се случи там. След всичко, което сториха на семейството ни. Проклети да са и дано всички до един да горят в пъклото. Ако искаш да се тревожиш за мъртвите, твоя си работа. Аз се интересувам от по-важното — как да останем живи двамата с теб.
Руфъс продължи да гледа брат си. Искаше да му каже, че има Бог. Същият този Бог, който бе крепил Руфъс в годините, когато желаеше просто да легне и да потъне в забравата. А човек трябва да почита мъртвите и техния вечен дом. Ако оцелееше, Руфъс щеше да посети гроба на майка си. И някой ден щяха пак да се срещнат. Завинаги.
— Всеки ден разговарям с Бога.
— Много хубаво — изръмжа Джош. — Страшно се радвам, че Господ си има компания.
След ново дълго мълчание Джош подхвърли:
— Хей, как се казваше онзи, дето дошъл да те види?
— Самюел Райдър.
— Не, младото момче.
Хармс се замисли.
— Някой си Майкъл.
— От Върховния съд, нали? — попита Джош. Руфъс кимна. — Е, убили са го. Майкъл Фиск. Сигурно е тяхна работа. Казаха го по телевизията малко преди да потегля.
Руфъс наведе глава.
— По дяволите. Знаех си.
— Голяма глупост е сторил. Сам да се пъхне в затвора.
— Той просто искаше да ми помогне. По дяволите — повтори Руфъс и замълча.
Камионетката продължаваше напред.
29.
Насочвана от Фиск, Сара наближи дома на баща му в покрайнините на Ричмънд и отби по чакълестата алея. На места тревата бе пожълтяла след поредното горещо и душно ричмъндско лято, но цветните лехи пред къщата си оставаха все тъй свежи благодарение на неуморното поливане.