И той разпери ръце.
— Така ли смяташ?
По лицето на Рамзи изби червенина.
— Така смятат всички официални решения на този съд за последните петдесет години. Искам само да се отнасяш към прецедентите с подобаващото уважение.
— Никой не уважава съдебната институция повече от мен.
— Радвам се да го чуя.
— И ще ми бъде много приятно да беседвам с теб по делото „Ченс“ след предварителното обсъждане.
Рамзи я погледна сухо.
— Обсъждането ще е съвсем кратко, колкото да се каже „да“ или „не“. С две думи, още днес аз ще имам поне пет гласа, а ти не.
— Е, аз пък убедих още трима да гласуват за гледане на делото.
Рамзи сякаш бе готов да се разсмее.
— Скоро ще узнаеш колко огромна е разликата между гласуване за гледане на едно дело и гласуване за вземане на решение. Не се съмнявай, мнозинството е мое.
Найт се усмихна чаровно.
— Твоята самоувереност е заразителна. Поне това мога да науча от теб.
Рамзи стана да си върви.
— Обмисли тогава още един урок: дребните грешки водят към по-големи. Нашата работа е за цял живот и не дава нищо освен репутация. Загубиш ли я веднъж, никога не се връща. — Той пристъпи към вратата. — Желая ти плодотворен ден, Бет — подхвърли той, преди да излезе.
3.
— Руфъс? — Самюел Райдър притисна слушалката към ухото си. — Как ме откри?
— По тия места адвокатите не са чак толкова много, Самюел — отвърна Руфъс Хармс.
— Вече не съм на старата служба.
— Сигурно ти се отразява добре.
— Понякога ми е мъчно за униформата — излъга Райдър. Навремето беше уплашен новобранец, но за щастие с диплома по право и предпочете топлото местенце като адвокат, вместо да размахва пушка из виетнамските джунгли, където сигурно щяха да го направят на решето.
— Трябва да те видя. Само че не е за разговор по телефона.
— Наред ли е всичко във Форт Джаксън? Чух, че са те прехвърлили там.
— Ами да. Затворът си го бива.
— Не това имах предвид, Руфъс. Просто се чудех защо ме търсиш след толкова години.
— Все още си мой адвокат, нали така? Просто досега не си ми потрябвал.
— Напоследък ми е доста натоварено, пък и нямам навик да пътувам толкова надалеч.
— Непременно трябва да те видя утре, Самюел. Не мислиш ли, че ми го дължиш?
Райдър неволно стисна още по-здраво слушалката.
— Навремето направих за теб всичко възможно.
— Прие споразумението. Бързо и лесно.
— Не — възрази Райдър, — сключихме извънсъдебното споразумение с когото трябваше и съдебният състав го подписа. Така беше най-разумно.
— Всъщност изобщо не се постара да избегнеш присъдата. Повечето адвокати опитват.
— Кой ти го каза?
— В затвора научаваш едно-друго.
— Слушай, нямаше как да избегнем присъдата. Нали помниш, че се призна за виновен.
— А пък ти не повика свидетели. Изобщо не те видях да вършиш нещо.
Райдър премина в глуха защита.
— Направих всичко възможно. Не забравяй, че можеха да те екзекутират, Руфъс. Невръстно бяло момиченце и тъй нататък. Щяха да ти лепнат смъртна присъда, знам го от сигурно място. Поне отърва кожата.
— Утре ще говорим, Самюел. Включил съм те в списъка за свиждане. Около девет сутринта. Благодаря. Много благодаря. А, донеси ми транзистор.
Преди Райдър да попита защо да носи транзистор и защо изобщо да идва, Хармс прекъсна връзката.
Райдър се облегна в удобното кресло и хвърли поглед из просторния кабинет с дървена ламперия по стените. Практикуваше право в едно малко градче близо до Блексбърг, Вирджиния. Живееше си чудесно: хубава къща, нов буик на всеки три години, отпуск два пъти в годината. Беше зачеркнал миналото веднъж завинаги, особено най-ужасния случай в кратката си кариера на военен юрист. Дело от онези, дето ти свиват стомаха като вкиснато мляко, само че никакво лекарство не помага.
Райдър плъзна длан по лицето си, докато мислите му се връщаха към началото на седемдесетте години, време на хаос за военните, страната и света. Всеки гледаше да прехвърли другиму вината за всяка нередност, откак съществува вселената. Преди малко Руфъс Хармс се правеше на обиден, но той наистина бе убил онова момиченце. Жестоко. Пред очите на близките. Беше му строшил врата за секунди, преди някой да се опита да го спре.
Райдър бе сключил от името на клиента си извънсъдебно споразумение, но според военните закони имаше право да се бори за намаляване на присъдата. Ответникът получаваше или наказанието от предварителното споразумение, или пък наложеното от съдебния състав — в зависимост от това кое е по-малко. Ала думите на Хармс продължаваха да тормозят адвоката, защото навремето се бе съгласил да не разчита особено на последната фаза от процеса. Двамата с военния прокурор се споразумяха да не призовават свидетели за характеристика на обвиняемия и тъй нататък. Освен това Райдър прие да работи по фактите от официалния протокол, вместо да се опита да търси нови доказателства и свидетели.