— Не знам къде е — гневно отвърна Рейфийлд.
— Армията си има разузнавателен отдел, Франк. Защо не се опиташ да използваш услугите му? Погрижи се за Райдър, после хвърли всички сили за откриване на Хармс и брат му. А щом ги откриеш, искам да легнат на два метра под земята. Мисля, че бях достатъчно ясен.
Връзката се прекъсна.
Рейфийлд тръшна слушалката и изгледа свирепо Вик Тремейн.
— Взе да става адски напечено.
Тремейн сви рамене.
— Първо очистваме Райдър, после двете черни копелета, и край на тревогите — изрече той с дрезгав глас, сякаш специално създаден за бойни команди.
— Тая работа никак не ми харесва. Не сме на война.
— На война сме, Франк.
— Убийствата никога не са били пречка за теб, нали, Вик!
— Интересува ме само успехът на мисията.
— Би ли ми казал дали все пак не изпита нещо, преди да дръпнеш спусъка срещу Фиск?
— Мисията е изпълнена. — Тремейн опря длани в бюрото на Рейфийлд и се приведе напред. — Франк, много нещо сме преживели заедно, и в боевете, и в мирно време. Но нека ти кажа едно. Трийсет години загубих в армията, от тях двайсет и пет по военни затвори като този тук, а можех да си намеря цивилна работа с далеч по-добра заплата. Всички ние сключихме договор, който трябваше да ни пази от последиците на една отдавна извършена глупост. Аз изпълних своята част. Висях над главата на Руфъс Хармс, докато другите си живееха живота. Сега освен военната пенсия имам и над един милион долара в чужбина. Ако случайно си забравил, и твоята сметка набъбна. Това ни е компенсацията за двайсет и пет години черен труд. И след всичките гадости, дето съм изтърпял, никой и нищо не ще ми попречи да поживея с тези пари както си знам. Руфъс Хармс ми направи огромна услуга, като избяга. Защото сега имам железен повод да му надупча скапания задник и никой няма да задава въпроси. А щом онова копеле издъхне, посипвам униформата с нафталин. Завинаги. — Тремейн се изправи. — И още нещо, Франк. Ще унищожа всекиго, ако се опита поне мъничко да ми попречи. — Зениците му се превърнаха в черни точици. — Всекиго.
31.
На път за фургона Фиск спря до един денонощен магазин. Сара остана в колата. Ръждива реклама издрънча от преминаването на един тежък камион и тя неволно подскочи. Когато Фиск се върна, Сара изгледа с недоумение дванайсетте бири, които носеше.
— С това ли ще се утешаваш?
Той не обърна внимание на въпроса.
— Когато пристигнем, няма как да се върнеш сама. Голям пущинак е; понякога дори и аз се обърквам.
— Мога да поспя в колата.
След около половин час Фиск намали скоростта, зави по тясна чакълеста алея и наближи малка къщичка с тъмни прозорци.
— Тук се плаща таксата за посещение — обясни той. — Ще платя утре, преди да си тръгнем.
Минаха покрай къщичката и навлязоха в къмпинга. Сара огледа фургоните, подредени като малко градче. Повечето бяха окичени с коледни лампички и имаха пилони за знамена, прикрепени към тях или забити в бетонните плочи отпред. Лунните лъчи и светлините на лампичките огряваха целия къмпинг удивително ярко. Тук-там се мяркаха лехи с късни бегонии и хризантеми. Избуял повет обгръщаше стените на някои фургони. Из всички градинки стърчаха декоративни фигурки от метал, камък и пластмаса. Имаше дворчета с бетонни решетки и огнища за скара; из горещия, влажен въздух се носеше изкусителен смесен мирис на пушек и печено.
— Това място е като вълшебно градче на джуджетата — каза Сара. Огледа многобройните знамена и добави. — Патриотични джуджета.
— Тук мнозина са от Американския легион и Дружеството на ветераните. Татковият пилон е от най-високите. Той е бил във флота през Втората световна война. А коледните лампички са стара традиция.
— Често ли идвахте двамата с Майкъл?
— На татко му даваха само една седмица отпуск, но мама ни водеше през лятото за по две-три седмици. Някои от старците ни научиха да плуваме, да ловим риба и да управляваме платноходка. Все неща, за които татко никога не намираше време. Но откакто излезе в пенсия, бърза да си навакса.
Той спря колата пред един фургон, окичен с коледни лампички и боядисан в приятен син цвят. Наблизо бе паркиран буикът на баща му с голяма лепенка ПОДКРЕПЕТЕ МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ върху задната броня. До буика имаше електрокарче — от тия, които се използват на игрищата за голф. Пилонът отпред се издигаше на десетина метра височина.
Фиск огледа буика.
— Наистина е тук.
И си помисли: край на отсрочките, Джон, вече няма накъде.
— Има ли наблизо игрище за голф? — попита Сара.
Фиск се озърна към нея.
— Не, защо?