— Как е той?
Фиск сви рамене.
— Спи, или поне се опитва.
— Не иска ли да се върне с нас?
Фиск поклати глава.
— Утре вечер ще дойде при мен. — Той погледна часовника си и разбра, че утрото наближава. — Всъщност довечера. На връщане трябва да си взема чисти дрехи от апартамента.
Сара сведе очи към роклята си.
— И аз не съм за пред хората. Откъде взе тия?
— Бях ги оставил последния път, когато идвах на риболов.
Тя избърса челото си.
— Господи, каква задуха.
Фиск погледна към гората.
— Край реката подухва и е малко по-хладно. — Той я поведе към електрокара. Докато караха по стихналите пътища, Фиск й подаде едната бира. — Тази е студена.
Сара отвори бирата. Беше приятна и малко я ободри. Притисна кутията към бузата си.
Тесният път минаваше през гъсталаци от ниски борчета, зеленика, дъбове и речна бреза с олющена кора. После излязоха на открито и Сара видя дъсчен кей с няколко лодки, вързани за него. Забеляза, че цялата структура се полюшва нагоре-надолу.
— Плаващ кей, закрепен е върху варели — обясни Фиск.
— Досетих се. А оттам сигурно спускате лодките — посочи тя към мястото, където пътят рязко завиваше към водата.
Фиск кимна.
— Колите идват по друг, по-широк път. Татко има малка моторница. Онази там. — Той посочи бяла лодка с червени ивици, която се поклащаше във водата. — Обикновено вечер ги изтеглят на сухо. Сигурно е забравил. Евтино я купи; цяла година работихме по нея. Не е яхта, но върши работа.
— Как се нарича реката?
— Спомняш ли си, като идвахме по шосе 95, минахме покрай пътни знаци с имената на реките Мата, По и Ни. Е, на югоизток от Фредериксбърг те се сливат и носят името Матапони. — Фиск се загледа към водата. Нищо не го успокояваше по-добре от бавното плаване по течението, а и сред реката можеше да поразмисли. — Имаме пълнолуние, светлините на лодката са в изправност и познавам отлично тази част от реката. Освен това навътре ще ни бъде много по-хладно.
Той я погледна въпросително.
— Струва ми се добра идея — отвърна Сара без колебание.
Отидоха до лодката и Фиск помогна на Сара да се качи.
— Ще можеш ли да я отвържеш? — попита той.
— Като студентка в Станфорд бях състезателка по ветроходство — отвърна тя и сръчно развърза възлите на въжето.
— Тогава нашата Матапони сигурно ти се струва скучна.
— Важното е с кого си.
Сара седна до Фиск, който порови из шкафчето пред капитанското място и извади връзка ключове. Запали двигателя, после бавно отдели моторницата от кея. Когато достигнаха средата на реката, той натисна лоста напред и постепенно увеличи скоростта. Тук температурата наистина беше със седем-осем градуса по-ниска. Фиск управляваше с една ръка, в другата държеше кутия бира. Сара подви крака и се надигна над предпазното стъкло. Разпери ръце и остави вятъра да я подхване.
— Господи, чудесно е.
Фиск се загледа напред над водата.
— Двамата с Майк обичахме да се състезаваме кой по-бързо ще преплува реката. На места е доста широка. Понякога ме хващаше страх, че някой от нас непременно ще се удави. Но въпреки това продължавахме.
— И защо?
— Никой от нас не можеше да понесе мисълта, че другият ще победи.
Сара се отпусна надолу, приглади косата си и завъртя седалката към Фиск.
— Имаш ли нещо против да ти задам един много личен въпрос?
Фиск леко трепна.
— Вероятно.
— Няма ли да се засегнеш?
— Може и да се засегна.
— Защо двамата с Майкъл не бяхте по-близки?
— Не е задължително братята да са близки.
— Но вие двамата толкова си приличате. Той често те хвалеше, а очевидно и ти се гордееш с него. Усещам, че има нещо. Просто не съм наясно какво се е объркало.
Фиск изключи двигателя и остави лодката да се носи по течението. Изгаси сигналната лампа и сега само лунните лъчи разсейваха мрака. Тук реката се разливаше широко и беше съвсем спокойна. Той нави крачолите на панталона си, седна отстрани и отпусна крака във водата.
Сара се настани до него, придърпа полата си и също натопи крака.
Фиск се взираше в мрака и отпиваше по малко от бирата.
— Джон, това не е празно любопитство, повярвай ми.
— Не ми се говори за това, разбра ли?
— Но…
Фиск разцепи въздуха с длан.
— Сара, тук не е място за такъв разговор, а и не му е времето, по дяволите.
— Добре, извинявай. Просто съм загрижена. За всички вас.
Продължиха да седят. Лодката бавно се носеше по течението и от брега едва чуто долиташе песента на цикадите. По някое време Фиск се размърда.
— Знаеш ли, Вирджиния е чудесен край. Има вода, планини, плажове, история, култура, технологични центрове и стари бойни полета. Тук хората не бързат толкова, предпочитат да се радват на живота. Не си представям как бих живял другаде. Дявол да го вземе, та аз почти не съм напускал щата.