— Джон, моля те, кажи нещо.
Тя посегна да избърше кръвта от брадата му, но той рязко отблъсна ръката й. Сетне изведнъж побегна.
— Джон! — Сара се втурна след него, но никога не бе виждала такъв спринт. — Джон, моля те, върни се. Спри! Моля те!
След миг той стигна завоя на горската пътека и изчезна от поглед.
Сара вече нямаше сили да тича. Дробовете й изгаряха. После настъпи буца пръст и тежко падна сред боровите иглички. Остана да седи там разплакана. Бедрото я болеше от удара на Ед и сигурно вече почваше да посинява.
Изведнъж нечия ръка я докосна по рамото. Тя стреснато погледна нагоре, уверена, че Ед идва да пребие и нея, задето е осквернила паметта на мъртвия му син.
Фиск се задъхваше, тениската му беше мокра от пот, а кръвта по лицето му вече се превръщаше в тъмна коричка.
— Добре ли си?
Тя кимна и стана, стискайки зъби от болката в крака. Щом само един неточен удар на Ед й причиняваше такова страдание, просто не смееше да си представи какво ли изпитва Джон с това разбито лице. Докато тя се подпираше на него, той се приведе, повдигна полата и огледа бедрото й. После поклати глава.
— Здравата е насинено. Извинявай, той не съзнаваше какво върши.
— Заслужавах си го.
С помощта на Фиск можеше да върви почти нормално.
— Извинявай, Джон — каза тя. — Това… това е същински кошмар.
Когато наближиха фургона, тя чу Фиск да изрича нещо. Отначало помисли, че говори на нея, но грешеше. Той повтори думата тихичко, като клатеше смаяно глава и гледаше право напред.
— Съжалявам.
Сара инстинктивно усети, че извинението не е отправено към нея. Може би се отнасяше за разярения старец край кея. Или за мъртвия брат.
Стигнаха до фургона и Сара седна на стъпалата отпред, а Фиск влезе вътре. След минута се върна с лед и ролка книжни кърпи. Докато притискаше леда към удареното си бедро, тя използва една от кърпите, за да избърше кръвта от лицето му и да почисти разцепената устна. След като свършиха, той се изправи, слезе по стъпалата и се отправи към черния път.
— Къде отиваш? — попита Сара.
— Да прибера баща си — отвърна Фиск, без да поглежда назад.
Тя го изпрати с поглед, докато изчезна в гората. После изкуцука през фургона и се почисти в малката баня. Забеляза костюма и обувките на Фиск и ги пренесе в колата. Плъзна длан по гладкия метален пилон и се зачуди дали днес Ед ще успее да вдигне знамето. Може би само наполовина, в знак на скръб за своя син. Или за синовете си?
При тази мисъл тя затрепера, отстъпи от пилона и се подпря на колата. Огледа тревожно гората, сякаш очакваше от гъсталака изведнъж да изхвръкнат какви ли не ужаси.
Една стара жена излезе от съседния фургон и спря, като я видя. Сара се усмихна смутено.
— Аз… аз съм приятелка на Джон Фиск.
Жената кимна.
— Е, добро утро.
— Добро утро и на вас.
Жената се отдалечи по пътя към къщичката. Сара сплете ръце и отново хвърли плах поглед към гората.
— Идвай си, Джон. Моля те, идвай си.
Петнайсет минути по-късно електрокарът се зададе към фургона. Караше Джон. Баща му лежеше на задната седалка, очевидно заспал.
Фиск спря отпред, слезе, внимателно вдигна баща си и го преметна на рамо. Изкачи се по стъпалата и изчезна вътре. След няколко минути излезе с пушката.
— Спи — каза той.
Сара посочи оръжието.
— А това за какво ти е?
— Няма да го оставя с пушка подръка.
— Да не мислиш, че ще застреля някого?
— Не, но не искам да налапа дулото и да дръпне спусъка. Оръжие, алкохол и лоши новини никак не си подхождат. — Той хвърли пушката на задната седалка. — По-добре аз да карам.
— Дрехите ти са в багажника.
Седнаха в колата и след минута бяха край къщичката на собственика. Фиск влезе и плати четири долара входна такса. Освен това купи сладкиши и две кутии портокалов сок.
Жената, която преди малко поздрави Сара, също беше вътре.
— Видях приятелката ти, Джон. Много мило момиче.
— Аха.
— Тръгвате ли си вече?
— Да.
— Обзалагам се, че татко ти би желал да останете по-дълго.
Фиск плати покупките, но не изчака за торбичка.
— Приемам облога — каза той на озадачената жена, преди да тръгне обратно към колата.
33.
След няколко дни отсъствие Самюел Райдър пристигна в кантората си рано сутринта. Шийла още не бе дошла. И по-добре, защото сега му се искаше да е сам. Той вдигна телефона, набра номера на Форт Джаксън, представи се като адвокат на Хармс и поиска да разговаря с него.
— Вече не е тук.
— Моля? Той излежава доживотна присъда. Къде може да е отишъл?
— Съжалявам, но ми е забранено да давам подобни сведения по телефона. Ако дойдете лично или подадете официално писмено запитване…