Я стига, каза си той, хванала те е параноята. И точно тогава най-сетне си спомни. Списъкът с телефонни обаждания по време на неговото отсъствие. Беше го прегледал небрежно и дори отговори на най-важните. Името, проклетото име.
Трескаво разрови книжата по бюрото си, докато откри розовите листчета. Пръстите му светкавично ги прехвърляха, още, още, накрая просто мяташе хартийките настрани с растяща тревога и ето че го видя. Той се втренчи в името и лицето му бавно пребледня. Майкъл Фиск го бе търсил. На два пъти.
О, боже! Заля го лавина от мисли, образът на жена му, апартаментът във Флорида, порасналите деца, толкова години трупане на хонорари, всичко това прелетя през ума му. Не, дявол да го вземе, нямаше намерение да чака кога ще го спипат. Той включи секретарската уредба и каза на Шийла, че не се чувства добре, нека предаде това на посетителя и на другия джентълмен, който ще дойде след малко.
— Днес няма да се върна — подхвърли Райдър, докато минаваше с бърза крачка през приемната.
Дано изобщо се върна някой ден, добави мислено той. И не в ковчег.
— Добре, мистър Райдър, пазете се.
Той едва не се изсмя на тези думи. Преди да напусне кантората, бе позвънил у дома, но жена му не отговаряше. Докато караше, обмисли какво да направят и взе решение. Двамата се канеха да си вземат почивка през есента, може би да отскочат до южните острови за още малко слънце и плаж преди зимните снегове. Само че сега щяха да останат по-дълго. По-добре да пожертва спестяванията си, за да остане жив, отколкото да ги вложи в залезите на Флорида, които едва ли някога щеше да види.
Можеха да отидат с колата до Роаноук и да хванат местен полет до Вашингтон или Ричмънд, а оттам да продължат накъдето си искат. Щеше да обясни на жена си, че се е поддал на внезапно желание — нали все му натякваше, че никога не постъпва спонтанно. Добрият стар, надежден Сам Райдър. През целия си живот не бе кривнал от утъпкания път — работеше упорито, плащаше сметките, отглеждаше децата, обичаше жена си и от време на време се мъчеше да откъсне залък щастие. Господи, вече си пиша некролога, осъзна той.
Нямаше начин да помогне на Руфъс, но той навярно така и така вече бе мъртъв. Съжалявам, Руфъс, помисли Райдър. Сега поне си на много по-добро място, далеч по-добро от онова, което ти предложиха приживе тия негодници.
Внезапна мисъл едва не го накара да обърне колата. Беше забравил в кантората копията от документите на Руфъс. Дали да не се върне? Накрая реши, че животът му струва повече от няколко листа хартия. Пък и какво щеше да прави с тях?
Той насочи мислите си изцяло към пътя. Между кантората и дома му рядко се срещаше нещо друго освен ветровити горски пущинаци, птици и от време на време някой елен или мечка. Досега уединението никога не го бе смущавало. Но днес то го изпълваше с ужас. У дома имаше пушка за лов на яребици. Ех, веднъж да стигне до нея.
Навлезе в остър завой, където само един ръждив парапет го делеше от сто и петдесет метра пустота. Докато натискаше спирачки, за да намали скоростта, дъхът му внезапно секна. Спирачките. О, боже, нямам спирачки! Той отвори уста да изкрещи. Но спирачките се оказаха наред. Не губи самообладание, Сам, каза си той. Няколко минути по-късно отмина последния завой и зърна в далечината пощенската си кутия. След малко отби към гаража. Колата на жена му беше отпред.
Слезе и докато минаваше край колата, хвърли поглед към предната седалка. Краката му сякаш залепнаха за бетона. Жена му лежеше по очи върху седалката. Ясно видя как кръвта още блика от раната в черепа. Това щеше да бъде последният спомен на Райдър. Една ръка се пресегна изотзад и притисна към лицето му влажна кърпа с отвратителен болничен мирис. Друга ръка пъхна нещо между пръстите му. Когато сведе надолу замъглени очи, адвокатът зърна пистолета и усети горещия метал, притискан към дланта му от нечии ръце в гумени ръкавици. Пистолетът бе негов, използваше го за стрелба по мишени. И знаеше, че с него са убили жена му. Ако се съдеше по топлината на цевта, бяха стреляли в момента, когато е завивал по алеята. Той изви глава и погледна в студените, ясни очи на Виктор Тремейн, докато кърпата върху лицето го тласкаше все по-дълбоко в прегръдките на небитието. Този човек бе убил жена му, но вината щеше да падне върху Райдър. Не че имаше кой знае какво значение. Той също бе мъртъв. И с тази мисъл очите на Самюел Райдър се затвориха за последен път.