34.
Докато караше по булевард Джордж Вашингтон, Фиск зърна един колоездач да се носи като призрак по асфалтираната велосипедна алея между дърветата край реката. Събуди Сара и тя му каза къде да завие. На връщане не бяха споменали нито дума за срещата с баща му. Сякаш помежду им съществуваше мълчаливо споразумение да не засягат темата.
Упътван от Сара, Фиск зави по друг асфалтиран път, после отби по чакълеста алея, която слизаше стръмно към водата. Спря колата пред малка дървена къщичка — спретната и строга сред хаотичния гъсталак от дървета, къпинаци и диви цветя като пасторска съпруга между подпийнали веселяци на пикник. Дъските бяха покрити с половинвековен слой бяла боя; имаше черни капаци на прозорците и голям комин от потъмнели тухли. Фиск видя как една катеричка изтича по телефонния кабел, скочи на покрива и пъргаво се изкатери по комина.
В единия край на двора се издигаше жив плет от разцъфтяла мирта с мека кафява кора, напомняща еленова кожа. От другата страна на къщичката растеше висока зеленика, чиито ситни червени плодове надничаха като изящни украшения измежду тъмнозелените листа. Отпред имаше лехи с коледничета, обсипали земята под себе си с пурпурни листа. Зад къщата Фиск забеляза стълба, слизаща към водата. Стори му се, че вижда и върха на мачта. Грабна от задната седалка чистите дрехи, за които бе отскочил до апартамента си. После двамата излязоха от колата.
— Хубаво местенце — подхвърли той.
Сара разкърши рамене и се прозина.
— Когато ме назначиха във Върховния съд, долетях да си потърся квартира. Отначало мислех да взема нещо под наем, но открих тая къща и се влюбих в нея. Тогава отидох в Северна Каролина, продадох фермата и купих това тук.
— Сигурно не ти е било леко да продадеш имението.
Сара поклати глава.
— Имаше две причини да държа на него. И двете бяха мъртви. Оставаше само земя, с която не исках да имам нищо общо. — Продължавайки да се протяга, тя тръгна към къщата. — Ще сваря кафе. — Погледна часовника си и изпъшка. — Ще закъснея за обсъждането. Би трябвало да се обадя по телефона, но ме е страх.
— При тия обстоятелства смятам, че ще те разберат.
— Мислиш ли? — попита тя със съмнение.
Фиск се поколеба.
— Да ти се намира карта?
— Каква?
— На западната част от Съединените щати.
Тя се замисли.
— Виж в жабката.
Той надникна в колата и откри картата. Докато влизаха в къщата, Сара попита:
— Какво търсиш?
— Мислех си за тия хиляда и триста километра, които е изминала колата на Майк.
— Искаш да видиш какво има на хиляда и триста километра оттук?
— Не, на шестстотин и петдесет. — Тъй като тя го погледна озадачено, Фиск обясни: — Шестстотин и петдесет километра на отиване, после той или някой друг е трябвало да върне колата във Вашингтон.
— Може да е пътувал на няколко пъти, по сто-двеста километра наведнъж.
Фиск поклати глава.
— Човешки труп в багажника през горещ ден не е особено приятен товар. — Той помълча и зловещо добави: — Видял съм го на практика.
Докато Сара вареше кафе в кухнята, Фиск застана до прозореца откъм реката. Оттук се виждаше дървеният кей и вързаната за него платноходка.
— Често ли плаваш по реката?
— Черно или със сметана?
— Черно.
Тя донесе две чашки.
— Не толкова често както някога. В Северна Каролина местата са сушави. Понякога ходех на риболов с татко, плувах в едно езерце на пет-шест километра от фермата. Но в Станфорд здравата се запалих по ветроходството. Който не е виждал Тихия океан, просто не може да си представи що е простор. Пред него всичко друго изглежда нищожно.
— Никога не съм го виждал.
— Ако някой ден решиш да ходиш натам, обади се. Мога да ти покажа много неща.
Тя отметна косата от очите си и му подаде чашката.
— Ще го имам предвид — сухо каза Фиск.
— Банята е само една, тъй че ще трябва да се редуваме.
— Ти върви първа. Аз искам да поразгледам картата.
— Ако не изляза до двайсет минути, блъскай по вратата; сигурно ще съм заспала под душа.
Фиск не отговори. Пиеше кафе и гледаше втренчено картата.
— Джон — подвикна Сара от стълбището. Той надигна глава. — Надявам се да ми простиш за снощи. — Тя помълча, сякаш обмисляше собствените си думи. — Лошото е, че не заслужавам прошка.
Фиск остави чашата и се вгледа в нея. Слънчевите лъчи падаха косо през прозореца и огряваха лицето й, подчертавайки блясъка в очите, чувствената извивка на устните. Косите й бяха влажни от пот и речна вода. Малкото грим, който носеше, отдавна се бе размазал по клепачите и бузите. Цялото й тяло излъчваше изтощение. Тази жена бе предизвикала тежък, може би катастрофален разрив между него и баща му, когото боготвореше. И все пак Фиск едва устояваше на желанието да смъкне дрехите й и да я просне на пода.