Джон се вгледа в брат си. Знаеше точно какво мисли.
— Руфъс, вече не можеш да ги върнеш.
— Аз съм виновен. Умряха, защото се опитаха да ми помогнат. А жената на Райдър изобщо не знаеше за това.
— Не си молил онзи Фиск да идва в затвора.
— Но помолих Самюел. Ако не бях го сторил, щеше да е жив.
— Той имаше дълг към теб, Руфъс. Как мислиш, защо изобщо дойде? Защото беше виновен. Знаеше, че не се е борил докрай за теб. И искаше да изкупи вината си.
— Но все пак е мъртъв, нали? Заради мен.
— И така да е, вече нищо не можеш да сториш.
Руфъс погледна брат си.
— Мога да се погрижа поне смъртта им да не е напразна. И бездруго ония вече ми съсипаха живота. А сега посягат на други хора. Казваш, че в Мексико ще сме на сигурно място, но те няма да спрат да ни търсят. Вик Тремейн е луд за връзване. Погледнеш ли го в очите, веднага ще разбереш. През всички тия години се мъчеше да ме очисти. Вероятно смята, че сега му е паднал случай. Да надупчи и двама ни.
— Ако военните ни докопат преди полицията, сто на сто ще гърмят, докато им свършат пълнителите — кимна Джош. Извади пакет цигари, запали и духна дим към отсрещната стена. — Е, и аз знам да стрелям. Ако не друго, поне ще ме помнят, додето са живи.
Руфъс упорито поклати глава.
— Не бива да им се размине след всичко, което извършиха.
Джош тръсна пепел на пода и го погледна сърдито.
— И какво точно смяташ да направиш? Да отидеш в полицията и да речеш: „Слушайте, момчета, имам да ви разкажа нещо. Елате сега да приберем на топло тия бели началници.“ — Джош извади цигарата от устата си и плю на пода. — Майната му, Руфъс.
— Трябва да взема онова писмо от армията.
— Къде го остави?
— Скрих го в килията.
— А, не, в затвора няма да ходим. Опиташ ли се, по-добре аз да те гръмна.
— Няма да се връщам във Форт Джаксън.
— Какво тогава?
— Самюел беше адвокат. Адвокатите вадят копия от документите.
Джош вдигна вежди.
— Искаш да идем в кантората на Райдър?
— Трябва, Джош.
Джош допуши цигарата до филтъра, преди да отговори:
— Нищо няма да правя, Руфъс. Цялата гадна американска армия е хукнала подир задника ти. И подир моя. Няма как да се скриеш в тълпата. По дяволите, пред теб Джордж Форман е като недоносче.
— И все пак трябва да го направим, Джош. Ако не искаш, ще ида сам. Успея ли да намеря писмото, може би някой ще се съгласи да помогне. Например да напише нова молба до съда.
— Да бе, видя какво стана предния път. Целият Върховен съд се е залетял да ти помага, нали?
— Можеш и да не идваш, Джош. Но аз трябва да го направя.
— Ами Мексико? Дявол да го вземе, Руфъс, ти си свободен. Засега. Опитаме ли се да разбутаме тая история, моментално попадаш обратно в затвора, ако не те застрелят преди това. Трябва да бягаме, додето не е станало късно, мой човек.
— Искам да бъда свободен. Но не мога да си тръгна така. Отида ли сега в Мексико, ще умра от угризения, ако Господ не ме прибере преди това.
— Угризения ли? Двайсет и пет години си лежал невинен в затвора. Когато умреш, отиваш право в рая и ще седиш в лоното Божие.
— Не си хаби приказките, Джош. Няма да ме разубедиш.
Джош плю отново и надникна през мръсния, пукнат прозорец.
— Ах ти, копеле смахнато. Съвсем си се побъркал в затвора. По дяволите!
— Може и да съм луд.
Джош го изгледа свирепо.
— Къде е кантората на Райдър?
— На около трийсет минути път от Блексбърг. Само това знам. Но сигурно ще е лесно да научим адреса.
— И наоколо ще гъмжи от ченгета.
— Може би не, ако вярват, че Самюел го е направил.
— Мамка му! — Джош яростно ритна стената, после се обърна към брат си. — Добре, ще изчакаме да се стъмни и потегляме.
— Благодаря, Джош.
— За какво? Че ще погубя и двама ни? Не ми трябва такава благодарност.
36.
Знамето пред Върховния съд бе спуснато наполовина. В цялата страна вестници, радио и телевизия съобщаваха за двамата убити сътрудници. Телефоните в справочния отдел на съда звъняха непрекъснато. Залата за пресконференции беше претъпкана до пръсване. Репортери на най-големите радио– и телевизионни станции предаваха на живо от партера. Охраната на съда, усилена с още петдесет души от столичната полиция, Националната гвардия и ФБР, бе обкръжила цялата сграда.
Из коридорите пред кабинетите на съдиите нервно разговаряха групички хора. Повечето съдии се бяха заключили, след като едва дочакаха края на заседанието. Днес не им беше до дела и становища. По младежките лица на сътрудниците също бе изписан ужас от двете убийства.
Малката зала на първия етаж, обикновено използвана за съвещания на съдиите, беше пълна. Покрай стените с тъмна ламперия се издигаха рафтове, съдържащи томове с решенията на Върховния съд от двеста години насам. От тавана висеше огромен полилей. Рамзи седеше на председателското място. Найт и Мърфи — отстрани както винаги.