— А какво стана с баща им?
— За разлика от мнозина в онзи квартал той беше добър, кротък човек и не пиеше. Работеше много, твърде много. Една сутрин просто не се събуди. Сърдечен удар.
— Добра памет имате.
— Аз му написах некролога.
— А братът?
— Е, Джош е съвсем друга история. На такива като него тук им викаме „калпави негри“. Избухлив, наперен, самонадеян. Вижте какво, нямам расови предразсъдъци и никому не позволявам да употребява пред мен думата „чернилка“, но ако я имаше в речника ми, точно с нея бих описал Джош Хармс. С доста народ се е спречквал здравата.
— Четох, че воювал във Виетнам и се проявил като герой.
— Вярно, така си беше — бързо потвърди Баркър. — По тия места никога не е имало човек с толкова ордени. И да ви кажа, всички се смаяха. Но не мога да отрека, Джош умееше да се бие.
— Нещо друго?
— Ами… Джош успя да завърши гимназия. — Гласът на Баркър се промени. — Но най-много успехи имаше в спорта. Аз, знаете, сам въртя вестника и следя всички новини. Джош Хармс беше най-невероятният атлет, когото съм имал честта да видя. Бял, черен, зелен, който и да му се изправеше насреща в бягането или високия скок, правеше го на пух и прах. Знам, че в спорта цветнокожите си ги бива, но Джош наистина беше изключителен. Просто нямаше спорт, в който да не се е отличил. Знаете ли, че още държи пет-шест щатски рекорда? — Той помълча и гордо добави: — А ние от Алабама сме дали на страната мнозина велики спортисти.
Сара въздъхна.
— Играл ли е и в колежа?
— Е, получи предложения за стипендия от няколко отбора по футбол и баскетбол. Дори искаха да го вземат в щатския тим, толкова беше добър. Вероятно щеше да стане звезда. Но не му провървя.
— Как така?
— Знаете как. Правителството го викна да защитава страната в битката срещу комунизма.
— С други думи, бил е мобилизиран и изпратен във Виетнам.
— Точно така.
— Върна ли се след войната?
— О, да. Майка му още беше жива, но не за дълго. Разбирате ли, точно по това време стана онази беля с Руфъс. Ако не греша, той сам влезе в армията заради Джош. Може би е искал да стане герой като брат си. А според мен просто си търсеше място в живота. След смъртта на баща му вече нямаше какво да очаква от нашето градче. Естествено, накрая всичко тръгна от зле по-зле. Както и да е, Джош дойде да ме пита дали не мога да помогна с нещо. Нали разбирате, силата на печата и тъй нататък. Но нищо не можех да сторя.
— Изненада ли ви убийството? Нали сам казахте, че Руфъс не е бил буен.
— Доколкото знам, никого не е закачил дотогава. Беше грамаден, но иначе кротка душа. Когато чух за момиченцето, просто не повярвах. Да беше някой друг, как да е, но не и Руфъс. И все пак доказателствата не оставяха място за съмнение.
— Джош остана ли да живее в градчето?
— Е, сега стигаме до един особено неприятен момент от местната история.
— Какъв?
— По-добре да не говорим за това.
Сара бързо размисли. Как се изразяваха журналистите?
— Няма да е за публикация.
— Сигурна ли сте? — подозрително попита Баркър.
— Абсолютно. Няма да го публикувам.
— Искам да знаете, че записвам разговора — строго изрече Баркър. — Ако прочета някъде онова, което ви казвам, ще съдя и вас, и вестника до последен грош. Журналист съм, знам как стават тия работи.
— Мистър Баркър, обещавам, че каквото и да ми кажете, няма да бъде използвано за журналистически материал.
— Добре. Всъщност мина толкова време, че вече няма значение… поне пред закона. Но в тоя наш свят малко предпазливост никога не е излишна. — Баркър се изкашля. — Е, из града бързо плъзна слух какво е сторил Руфъс. Няколко местни момчета пийнаха здравата, събраха се и решиха, че трябва да предприемат нещо. До Руфъс нямаше как да се доберат, той беше под опеката на американската армия. Но можеха да се заемат с другите от семейството.
— И какво направиха?
— Изгориха къщата на мисис Хармс, това направиха.
— Мили боже! Тя вътре ли беше?
— Да, докато Джош я измъкна. И знаете ли какво? Джош подгони онези момчета. Биха се насред улицата. Гледах ги през прозорците на редакцията. Знаете ли, трябва да бяха десет срещу един, но Джош вкара половината в болница, преди останалите да го пребият едва ли не до смърт. Не бях виждал такова нещо и дано повече никога да не видя.
— Било е същински ад. Не се ли намеси полицията?