Докато съдията преглеждаше папката пред себе си, Фиск се приведе към Уилямс и подхвърли:
— Виждаш ли какво става, когато пишеш тия боклуци посред нощите. — Той подхвърли копие от отговора си на масата пред него. — Тъй като разполагах само с около пет минути, за да се запозная с твоето изложение, реших да бъда също така любезен. Можеш да четеш едновременно със съдията.
Уолтърс приключи с папката и хвърли към Уилямс поглед, който смрази и най-невинните наблюдатели в залата.
— Надявам се прокуратурата да разполага с основателно обяснение за всичко това, мистър Уилямс, макар че нямам представа какво ще да е то.
Уилямс стана от стола. Когато се опита да заговори, изведнъж откри, че е загубил дар-слово заедно с цялата си надменност.
— Е? — натърти съдията Уолтърс. — Кажете нещо, ако обичате, инак съм склонен да одобря предложените от мистър Фиск санкции още преди да съм го изслушал.
Когато Фиск се озърна към Уилямс, лицето му поомекна. Човек не знае кога ще му потрябва услуга.
— Ваша светлост, вярвам, че фактическите и правните грешки в искането на прокуратурата се дължат по-скоро на преумора, отколкото на съзнателен умисъл. Готов съм дори да сваля предложението си до петстотин долара, но настоявам за лично извинение, което да бъде заведено в протокола. Снощи определено предпочитах да си поспя.
Последните думи предизвикаха смях в цялата зала.
Изведнъж от дъното прокънтя глас:
— Съдия Уолтърс, ако разрешите да се намеся, прокуратурата приема предложението.
Всички се озърнаха към автора на изявлението — нисък, набит, почти плешив мъж с лек памучен костюм и колосана риза, чиято яка се впиваше в косматия му врат.
— Приемаме предложението — повтори той с гърлен глас, в който приятният провлачен акцент на кореняк вирджинец се смесваше с хриптенето на закоравял пушач. — Освен това бихме искали да се извиним и на съда, задето му отнехме толкова ценно време.
— Радвам се, че наминахте точно сега, мистър Греъм — каза съдията.
Боби Греъм, областен прокурор на Ричмънд, кимна рязко и излезе през стъклената врата. Не бе предложил извинение на Фиск, но адвокатът предпочете да не настоява. В съда човек рядко постига всичко.
— Искането на прокуратурата се отхвърля — обяви съдията Уолтърс. После погледна Уилямс. — Мистър Уилямс, смятам, че си струва да пийнете една бира с мистър Фиск. Но на твое място, синко, аз бих го черпил.
Докато призоваваха страните по следващото дело, Фиск рязко затвори куфарчето си и излезе, следван от Уилямс.
— Трябваше да приемеш първото ми предложение, Поли — подметна той.
— Това няма да го забравя, Фиск — гневно отвърна Уилямс.
— Недей.
— Тепърва ще приклещим Джеръм Хикс — озъби се Уилямс. — Не си въобразявай, че ще му се размине.
Фиск знаеше, че за Поли Уилямс и повечето други помощници на прокурора неговите клиенти са лични, заклети врагове, които не заслужават нищо друго освен най-сурово наказание. В някои случаи имаха право. Но невинаги.
— Знаеш ли какво си мисля? — попита той. — Мисля си колко бързо могат да отлетят десет хиляди години.
Докато се отдалечаваше от съдебната зала на третия етаж, Фиск мина покрай група полицаи, с които бе работил преди време. Единият се усмихна и кимна, но другите извърнаха глави. За тях той бе предател на делото, заменил значката и пистолета с куфарче и официален костюм. Глашатай на вражеската страна. В ада да гориш, братко Фиск.
Фиск се озърна към група черни младежи, подстригани нула номер, със смъкнати до чатала панталони, изпод които се подаваха слиповете, и с торбести якета и маратонки без връзки. От пръв поглед личеше откритото им предизвикателство към съдебната система; всички бяха унило еднакви.
Тия младежи се бяха струпали около адвоката — бял, пълничък бюрократ, облян в пот под скъпия раиран костюм, с мокасини от лъскава кожа и очила с рогова рамка, които леко подскачаха, докато обясняваше нещо. Той удряше с юмрук по пухкавата си длан, а момчетата слушаха, напрегнали мускули под шарените копринени ризи. Смятаха, че само веднъж в живота си ще се нуждаят от този човек и повече няма да го погледнат другояче, освен с презрение или над дулото на пистолета. До следващия път, когато щеше да им потрябва. А че щеше да им потрябва, в това нямаше и капка съмнение. В тази сграда той беше вълшебник. Тук дори и Майкъл Джордан не можеше да се мери с него. Те бяха като плахи индианци в света на духовете. Той беше техен шаман. Извикай магическите слова, шамане. Не давай да ни сграбчат.