Баркър се изкашля смутено.
— Ами… хората говорят какво ли не. Разнесе се слух, че две-три от ония момчета, дето подпалиха къщата…
— … са били полицаи — довърши Сара. Баркър не каза нищо. — Надявам се Джош да е осъдил градската управа.
— Всъщност те осъдиха него. Имам предвид онези момчета, дето ги вкара в болница. Джош не можеше да докаже нищо за пожара. Нали разбирате, останалото е само моя догадка. А в полицията скърпиха някаква история, че оказал съпротива при арест и тъй нататък. Десет свидетели срещу един, и то цветнокож. Е, накратко казано, той полежа в затвора и онези прибраха цялото им имущество, макар че не беше кой знае какво. Скоро след това мисис Хармс почина. От мъка по синовете си, ако питате мен.
Сара едва се удържаше да не закрещи.
— Мистър Баркър — каза тя, — това е най-отвратителната история, която съм чувала. Не познавам вашия град, но съм сигурна, че не бих желала мой близък да живее там.
— Хората не са чак толкова лоши.
— Да, например обичат ветераните от войната, нали?
— Знам, знам. Неведнъж съм мислил за това. Сражаваш се за страната си, проливаш кръв, а когато се прибереш, ето какво те посреща. И започваш да се чудиш за какъв дявол е била цялата работа.
— Говорите като човек, който е знаел истината. Не се ли опитахте да използвате силата на печата?
Баркър въздъхна дълбоко.
— Това градче е моят дом, мис Еванс, а с властите можеш да се караш само до определена граница, дори и да заслужават повече. Няма да ви разправям, че съм голям приятел на черните, защото не е така. И няма да ви лъжа, че съм подкрепил Джош Хармс, защото, откровено казано, си кротувах.
— Е, вероятно затова са съдилищата — да пречат на типове като тия от вашия град да прецакват хора като Джош Хармс. Моля ви, обадете ми се, като откриете името на адвоката.
Тя остави слушалката. Цялата се тресеше от ярост от онова, което бе чула. Но пък колко ли негри бе познавала като дете в Каролина? Бедняците от края на пътя? Или наемните работници, които баща й довеждаше за прибиране на реколтата? Гледаше от верандата как тънкият плат на ризите им подгизва от пот, а кожата им става още по-черна под жаркото слънце. Понякога ходеше с майка си да им носят лимонада, храна. Те благодаряха смутено, без да повдигат очи, после хапваха и отиваха пак да работят до тъмно. В гимназията се учеха само бели деца въпреки редицата от постановления на Върховния съд за равно право на образование. Тия постановления бяха бойните полета на двайсети век, заменили някогашните битки при Антиетам, Гетисбърг и Чикамога. И понякога се оказваха също тъй безнадеждни. Тук, в самия Върховен съд, имаше само един цветнокож съдия и само един чернокож сътрудник от общо трийсет и шест. Мнозина съдии никога не бяха взимали сътрудник от малцинствата. Какво подсказваше този факт? И то във върховното съдилище на страната!
Докато подтичваше по коридора да търси Фиск, Сара се запита дали изобщо някога ще открият истината. Ако военните първи стигнеха до братята Хармс, истината можеше да загине заедно с тях.
38.
Фиск стоеше в коридора пред кабинета на брат си, докато Чандлър ръководеше екипа за търсене на улики под строгото наблюдение на един съдебен представител. Но след смъртта на двама сътрудници грижата за опазване на служебната тайна бе отстъпила на заден план. Сега най-важното беше да се открие убиецът. След като привършеха с кабинета на Майкъл Фиск, щяха да се прехвърлят в този на Стивън Райт.
Фиск погледна вратата на брат си, после се озърна към кабинета на Райт. В главата му бавно съзряваше идея. Той пристъпи към Чандлър.
— Къде точно е открит трупът на Райт?
Чандлър отвори бележника и започна да прелиства записките си.
— Между другото, намерих колата ти — каза той. — Сега е близо до управлението, на съвсем обикновен паркинг.
— Благодаря за услугата.
— Не ми благодари. С глобата и разноските ще ти струва около двеста долара.
— Двеста долара? Не давам толкова пари за едно скапано паркиране.
— Тъй ли? Е, може да ти направя услуга, нали разбираш, да понатисна тук-там. Но ще трябва да си отработиш. Тъкмо апартаментът ми се нуждае от боядисване. — Чандлър се ухили и спря да прелиства. — Добре, ето го. Райт е живеел на няколко пресечки от спирката на метрото в Истърн Маркет. Трупът му е открит в Гарфийлд Парк. Това е на ъгъла на Еф Стрийт и Втора улица. Не много далеч от съда.
— Как е идвал на работа Райт?
— Според неколцина негови колеги пристигал пеш, с такси или понякога с метрото.
— По път ли му е Гарфийлд Парк?
Чандлър наклони глава настрани и се вгледа в записките.