— Звучи доста гадничко. — Фиск поклати глава и я погледна втренчено. — Адски интересно място бил този ваш Върховен съд.
— И тъй, идваш ли на вечерята?
— За нищо на света не бих я пропуснал.
41.
Джош Хармс предполагаше, че сега полицията държи под око черните пътища, затова прибягна към необичайната тактика да излезе на магистралата. Свечеряваше се и прозорците бяха затворени, тъй че нямаше страшно; от полицейска кола трудно биха различили кой седи вътре. Но въпреки всичко знаеше, че отиват към катастрофа.
Помисли си колко е странно, че след целия ад, през който е минал, брат му все още иска да постъпи правилно, дори и с риск да умре или да загуби свободата, която изобщо не е трябвало да му бъде отнемана. Искаше му се едновременно да ругае и да благославя Руфъс. Джош имаше простичък мироглед: от едната страна той, от другата — всички останали. Не си търсеше белята, но и не си поплюваше, ако някой се опиташе да го прецака. Знаеше, че още е жив само по чудо.
И все пак нямаше как да не се възхищава на човек като Руфъс, готов да застане срещу хора, които не желаят светът да се измени и на йота, защото са стигнали до върха. Може пък истината да те освободи, Руфъс, помисли си той. Изведнъж с крайчеца на окото си зърна в огледалото нещо, което го накара да плъзне ръка към пистолета.
— Руфъс — подвикна той през прозореца към караваната, — имаме проблем.
Руфъс подаде глава.
— Какво става?
— Прикрий се! Долу! — предупреди го Джош и отново хвърли поглед към полицейската кола в огледалото. — Вече на два пъти ни задминава и пак изчаква.
— Да не си превишил скоростта?
— Карам с пет километра по-бавно.
— Може би стоповете или нещо такова?
— Не съм чак толкова тъп. Колата е в пълна изправност.
— Тогава какво?
— Слушай, Руфъс, светът не се е променил кой знае колко, докато беше в затвора. Негър кара хубава кола по магистралата посред нощ. Ченгетата веднага решават, че или съм я откраднал, или превозвам наркотици. Мама му стара, понякога дори да отскочиш до магазина е цяло приключение. — Той пак се озърна към огледалото. — Май се кани да пусне сирената.
— Какво ще правим? Няма къде да се скрия.
Без да откъсва очи от огледалото, Джош пъхна пистолета под седалката.
— Да, всеки момент ще надуе сирената и с нас е свършено. Лягай на пода и се завий с брезента, Руфъс. Веднага.
Джош нахлупи бейзболното каскетче до ушите си, тъй че се виждаше само побелялата коса по слепоочията. Изпъна брадичка и подви долната си устна като беззъб старец. Пресегна се, извади от жабката кутия тютюн за дъвчене и отхапа солидно парче. Отпусна всички мускули на здравото си тяло, после отвори страничния прозорец и като размаха бавно ръка, даде знак на преследвачите. Отби камионетката настрани и спря. След миг полицейската кола закова зад него, хвърляйки зловещи синкави отблясъци в околния мрак.
Джош изчака в кабината. Знаеше, че така трябва — не бързаш, оставяш униформените сами да дойдат при теб. Присви очи, когато в огледалото блесна лъчът на полицейски прожектор. И това знаеше — тактика на ченгетата, за да те объркат. Чу хрущенето на чакъл под тежките им обувки. Представи си ги как приближават с ръце върху пистолетите, приковали очи във вратата.
Три пъти му се бе случвало полицаите да го спрат и да чуе как дрънчи стопът под удара на палка. След това му съставяха акт за шофиране с неизправен автомобил. Вършеха го просто така, от злоба. Да видят дали няма да стори нещо, та да го вкарат зад решетките. Но нито веднъж не успяха.
Да, сър, не, сър, точно така, сър, само това повтаряше, а му се искаше да ги пребие до смърт.
Какво пък, поне не бяха опитвали да му подхвърлят в колата наркотици. Познаваше няколко души, прибрани в затвора точно по тоя начин.
— Трябва да се бориш — вечно повтаряше бившата му съпруга Луиз.
— Срещу какво да се боря? — неизменно отвръщаше той. — Все едно да се боря с Господ.
Когато стъпките спряха, Джош надникна през прозореца. Полицаят го гледаше напрегнато. Джош забеляза, че е латиноамериканец.
— Какво има, сър? — попита полицаят.
Издувайки буза с тютюна на всяка сричка, Джош изрече:
— Накъм Лузана съм тръгнал. — Той посочи напред. — Там е, нали тъй?
Озадаченият полицай скръсти ръце.
— Я повторете, накъде отивате?
— В Лузана. Бат Руж.
— Батън Руж, Луизиана? — Полицаят се разсмя. — Няма скоро да стигнете там.
Джош се почеса по врата и хвърли поглед наоколо.
— Имам там дечурлига, отдавна не са виждали татко си.
Лицето на полицая стана сериозно.
— Ясно.
— Един човек рече, че по тоз път съм право там.