— А съпругата ви може да стане на свой ред сенатор от Вирджиния.
— Никога не си въобразявам, че знам какво може да стори Бет. Така бракът ни става още по-вълнуващ и интересен.
Джордан се усмихна на собствените си думи и Фиск усети, че устните му също се разтеглят в неволна усмивка.
Сара тъкмо надигаше чашата, когато й хрумна нещо.
— Сенаторе, мога ли да използвам телефона?
— Иди в кабинета ми, Сара. Там е по-спокойно.
Сара се озърна към Фиск, но не каза нищо. Когато тя се отдалечи, Джордан подхвърли:
— Изключителна млада жена.
— Напълно споделям мнението ви — каза Фиск.
— Тъй като работи при Бет, постепенно я опознах доста добре. Чувствам се едва ли не като неин баща. Чака я блестящо бъдеще.
— Е, намерила е чудесен пример в лицето на съпругата ви — каза Фиск и едва не се задави с питието.
— Най-добрият. Бет нищо не върши наполовина.
Фиск се замисли над тия думи.
— Знам, че съдия Найт е неуморна, но може би трябва да поразреди работния график, докато приключи разследването. Защо сама да предлага възможности на убиеца?
Джордан го погледна над ръба на чашата.
— Вярно ли смяташ, че може да има опасност за съдиите?
Всъщност Фиск не вярваше да е така, но и нямаше намерение да го признае пред Джордан. Дори двамата със Сара да бъркаха в изводите си, нямаше да е лошо целият Върховен съд да бъде нащрек.
— Нека просто си кажем, сенаторе, че ако нещо сполети съпругата ви, никой няма да се интересува какво съм смятал.
Лицето на Джордан бавно пребледня.
— Да, разбирам те.
Фиск забеляза, че наоколо се събират желаещи да поговорят със сенатора.
— Няма повече да ви губя времето. Продължавайте с добрите дела.
— Благодаря, Джон. Ще продължавам.
Сенатор Найт се зае да разговаря с другите гости. Фиск си помисли, че едва ли е необходимо сенаторът да обикаля залата. Жена му сигурно вече бе минала покрай всички по-важни фигури.
След като влезе в кабинета на Джордан Найт, Сара набра номера на телефонния си секретар. Беше забравила да го провери по-рано и сега отчаяно се надяваше да чуе съобщение от Джордж Баркър, вестникаря от родното градче на Руфъс Хармс. Надеждите й бяха възнаградени — отсреща долетя плътен старчески глас. Стори й се малко по-сдържан, отколкото предния път.
Тя грабна листче от бележника върху бюрото и записа името: Самюел Райдър. Джордж Баркър съобщаваше само това; очевидно след двайсет и пет години не разполагаше с повече информация. Трябваше незабавно сама да открие адреса и телефона на Райдър. Тя се озърна и изведнъж разбра как. Върху библиотечните лавици край стената бе забелязала пълен комплект „Мартиндейл-Хъбълс“ — официален юридически справочник, съдържащ имената, адресите и телефонните номера на всички адвокати и съдии в Съединените щати. Тъй като информацията беше подредена по щати и области, Сара реши най-напред да провери местните юристи. Прегледа списъка за Вирджиния и не след дълго срещна името Самюел Райдър. На посочената страница откри кратка биографична справка. В началото на седемдесетте години човекът бе работил като военен защитник. Трябваше да е той.
Сара опита да позвъни на служебния телефон, но никой не отговори. Когато потърси домашния му номер от централата, оказа се, че не е включен в указателя. Силно разочарована, тя остави слушалката. Непременно трябваше да говори с Райдър. Замисли се. Времето бе изключително важно, значи имаше само един начин. На масата имаше телефонен указател и тя потърси в него необходимия номер. След няколко минути всичко бе уредено. След около два часа трябваше да потеглят. Ако имаха късмет, щяха да се върнат утре сутрин.
Когато отвори вратата на кабинета, Сара едва не се сблъска с Елизабет Найт.
— Джордан ми каза, че сигурно си тук.
— Трябваше да се обадя по телефона.
— Разбирам.
— Май трябва да се връщам на празненството.
— Сара, искам да поговорим насаме.
Елизабет Найт й кимна да влезе пак в кабинета и грижливо затвори вратата. Беше с простичка бяла рокля, съвсем малко грим и изящно сапфирено колие. От бялата дреха кожата й изглеждаше още по-бледа. Но черните кичури на разпуснатата коса изглеждаха великолепно на светлия фон. Сара си помисли, че когато желае, Елизабет Найт може да бъде извънредно привлекателна. Очевидно подбираше много грижливо тези моменти. Сега обаче Елизабет Найт изглеждаше преди всичко дълбоко смутена.
— Станало ли е нещо? — попита Сара.
— Не обичам да се меся в личния живот на моите сътрудници, Сара, наистина не обичам, но когато става дума за репутацията на съда, смятам за свой дълг да кажа какво мисля.