Роалд Дал
Простено да е!
Наближава полунощ и разбирам, че ако не започна да описвам тази история сега, никога няма да го направя. Цяла вечер седя и всячески се опитвам да започна, но колкото повече мисля за нея, толкова по-силно ме обземат ужасът, срамът и отчаянието от създалата се ситуация.
Моята идея — а аз вярвам, че тя беше много добра — бе да се опитам, чрез процеса на самопризнанието и анализа, да открия причината, или най-малкото някакво оправдание за моето отвратително поведение към Джанет де Палагия. Най-вече ми се искаше да се обърна към въображаемия състрадателен слушател, нещо като митичния ТИ, загрижен и добронамерен, на когото без срам бих могъл да разкажа и най-малката подробност от този трагичен епизод. Мога единствено да се надявам, че не съм прекалено разстроен, за да започна.
Ако трябва да съм напълно честен към себе си, ще се наложи да призная, че онова, което най-силно ме притеснява, не е толкова чувството за собствената ми вина, нито дори оскърблението, което нанесох на клетата Джанет. То е по-скоро убеждението, че се проявих като грандиозен глупак и че всичките ми приятели — ако все още мога да ги нарека така — всичките тези сърдечни и дружелюбни хора, които толкова често гостуваха в дома ми, сега с положителност ме възприемат единствено като злобно и отмъстително старче. Да, от това страхотно ме боли. И когато ви кажа, че моите приятели бяха целият ми живот — всичко, абсолютно всичко в него — тогава, може би, ще започнете да ме разбирате.
Всъщност, дали наистина? Съмнявам се — освен ако не се отклоня за малко, за да ви разкажа най-общо що за човек съм.
И така… сега като се замисля, стигам до извода, че съм от онзи вид — рядък, забележете, но въпреки всичко, съвсем определен вид — богат, безгрижен, високообразован мъж на средна възраст, обожаван (подбирам думата много внимателно) от многобройните си приятели заради неговия чар, пари, образованост, щедрост, и искрено се надявам, заради него самия. Ще го откриете (този вид) единствено в големите столици — Лондон, Париж, Ню Йорк; в това съм абсолютно сигурен. Парите, които притежава, са спечелени от вече покойния му баща, към чиято памет е склонен да се отнася с презрение. Това не е по негова вина. Просто в природата му има нещо, което го кара тайничко да гледа с превъзходство на хора, които никога не са могли да направят разликата между Шератон и Чипъндейл, или дори между Мане и Моне.
Ето защо, той е най-вече познавач, притежаващ над всичко друго, изящен вкус. Картините в неговата колекция не отстъпват по достойнство на онези в Тейт Гелъри; и, може би, точно защото са толкова красиви и прочути, те създават около него атмосфера на безпокойство, в дома му витае нещо несигурно, тревожно, дори леко заплашително — заплашително поради мисълта, че той притежава възможността и правото, ако му се прииска, да разкъса, накълца или пробие с юмрук някоя неподражаема Таитянска девица, Житна нива в Арл или Портрет на Мадам Сезан. Дори стените, по които висят тези чудеса, излъчват някакво златисто сияние на разкош, дискретна еманация на величие, сред които той живее и се движи, и забавлява приятелите си с едно иронично равнодушие, постигнато не без известни усилия.
Той задължително е ерген, но никога не се оставя да бъде оплетен в мрежите на жените, които го заобикалят и го обичат толкова предано. Съществува минимална вероятност — която може да сте забелязали, а може и да не сте — дълбоко в него има загнездено леко неудовлетворение, недоволство, съжаление. Дори известна анормалност.
Мисля, че няма нужда да продължавам. Бях пределно откровен. Би трябвало вече добре да сте ме опознали, за да отсъдите справедливо — и нима смея да се надявам? — да ми съчувствате, когато чуете цялата история. Може дори да решите, че голяма част от вината за случилото се, не бива да пада върху мен, а върху една дама, наречена Гладис Понсънби. В крайна сметка, нали тя започна всичко. Ако онази вечер преди шест месеца не бях изпратил Гладис Понсънби до дома й и ако тя не ми бе говорила така открито за някои хора и някои неща, този трагичен инцидент никога нямаше да се случи.
Ако не ме лъже паметта, беше декември и аз бях поканен на вечеря у семейство Ашендън, в прекрасната им къща с изглед към южната страна на Риджънтс Парк. Гостите бяха доста, но Гладис Понсънби бе единствената освен мен, която беше дошла сама. Затова, когато стана време да си ходим, аз съвсем естествено й предложих да я изпратя до тях. Тя прие и ние си тръгнахме с моята кола. За зла участ, когато стигнахме пред дома й, тя настоя да се кача и да пийнем по едно „за изпроводяк“, както се изрази. Не исках да ме сметне за задръстен, затова казах на шофьора да ме почака и я последвах в къщата.