— Какво каза после?
— Слушай, Лайънел, няма нужда да се вълнуваш толкова. Казвам ти го само за твое добро.
— Тогава, ако обичаш, направи го по-бързо.
— Просто така стана, че онзи следобед играехме с Джанет канаста и аз я попитах дали е свободна, за да вечеряме заедно на другия ден. А тя ми отговори, че не е.
— Продължавай.
— Всъщност… думите й буквално бяха: „Ще вечерям с онзи дърт досадник Лайънел Лампсън.“
— Джанет ти е казала това?
— Да, скъпи Лайънел.
— И какво друго?
— Това е достатъчно. Мисля, че не е редно да ти казвам и останалото.
— Продължи, моля те!
— Чакай, Лайънел, не ми крещи така. Разбира се, че ще ти го кажа, щом настояваш. Между другото, нямаше да съм ти истинска приятелка, ако не ти го кажех. Не мислиш ли, че е знак за истинско приятелство, когато двама души като нас…
— Гладис! Моля те, побързай.
— Мили Боже, трябва да ми дадеш малко време да помисля. Чакай сега, доколкото си спомням, точните й думи бяха — и Гладис Понсънби, седнала вдървено върху дивана, с крачета, на практика, недостигащи пода, с очи, които вече не гледаха мен, а бяха втренчени в стената, започна сполучливо да имитира дълбокия глас, който познавах толкова добре: — Такава досада, мила, защото с Лайънел човек винаги може да каже точно какво ще се случи от началото до края. За вечеря ще отидем в „Савой Грил“ — винаги ходим в „Савой Грил“ — и цели два часа ще трябва да слушам този надут дърт… искам да кажа, ще трябва да го слушам как ми мрънка нещо за картини и порцелан — винаги за картини и порцелан. После в таксито ще ми хване ръката и ще се примъкне по-близо, а аз трябва да вдишвам тази спарена миризма на пури и алкохол, докато той ми пелтечи в ухото как би искал… абе, как би искал да е с двайсет години по-млад. А аз ще кажа: „Имаш ли нещо против да отворим прозореца?“. Когато пристигнем пред нас, ще му кажа да задържи таксито, но той ще се престори, че не ме е чул и бързо ще го отпрати. А после, пред входната врата, докато си търся ключа, той ще стои до мен и ще ме гледа жално като кокер шпаньол. Аз бавно ще пъхна ключа в ключалката и бавно ще го завъртя, а после — много бързо, преди да успее да реагира — ще му кажа довиждане, ще се мушна вътре и ще затворя вратата… Божичко, Лайънел! Какво има, скъпи? Изглеждаш много зле…
В този момент, съвсем навреме, изглежда съм припаднал. Не помня практически нищо от остатъка от тази ужасна нощ. Смущава ме само смътното подозрение, че когато дойдох в съзнание, рухнах окончателно и позволих на Гладис Понсънби да ме утешава по най-различни начини. По-късно, сигурно съм излязъл от тях и съм взел такси до вкъщи, но останах на практика безчувствен към всичко, което се случваше около мен, докато се събудих в леглото си на другата сутрин.
Събудих се отчаян и съсипан. Лежах неподвижно, със затворени очи и се опитвах да сглобя събитията от предната вечер — дневната на Гладис Понсънби, на дивана Гладис отпива от коняка си, дребното сбръчкано личице, устичката, която ми напомняше на сьомга, нещата, които ми беше казала… Какво, всъщност ми беше казала? А, да. Нещо за мен. Господи, да! За Джанет и мен! Тези жестоки, невероятни думи! Възможно ли е Джанет наистина да ги е казала? Способна ли е на това?
Спомням си с каква ужасяваща скорост у мен започна да се разраства омразата към Джанет де Палагия. Всичко се случи в рамките на няколко минути — внезапно надигаща се, необуздана омраза, която започна да ме изпълва, докато ми се стори, че ще експлодирам. Опитах се да я отблъсна, но тя ме бе обсебила като треска и не след дълго вече се чудех как да си отмъстя, сякаш бях някой долнопробен гангстер.
Доста странно поведение, сигурно ще кажете вие, за човек като мене; на което бих ви отговорил — не, нищо подобно, ако добре вникнете в обстоятелствата. Според мен, подобно нещо би могло да подтикне човек към убийство. Между другото, ако не притежавах тази мъничка склонност към садизъм, която ме накара да търся по-префинено и мъчително наказание за моята жертва, аз самият можех да се превърна в убиец. Реших, обаче, че обикновеното убийство е прекалено състрадателно за тази жена и твърде грубо за вкуса ми. Затова се заех да измисля по-съвършена алтернатива.
По принцип не си падам по заговорите; струва ми се отвратително занимание и нямам никакъв опит. Но гневът и омразата могат да концентрират човешката мисъл до удивителна степен и само след миг в главата ми се зароди блестящ план — план толкова съвършен и възбуждащ, че напълно обсеби съзнанието ми. Докато доизкусуря подробностите и преодолея една-две дребни пречки, мрачната ми отмъстителност се бе превърнала в радостна възбуда. Помня как абсурдно започнах да се друсам върху кревата и да пляскам с ръце. В следващия миг телефонният указател вече беше в ръцете ми и аз трескаво затърсих името, което ми трябваше. Открих го, вдигнах слушалката и набрах номера.