Хемингуей казва някъде, че добрият писател се конкурира само с мъртвите. Добрият автор на детективски романи се състезава не само с всички непогребани мъртви, но и с пълчищата живи. И то при почти равни условия, защото едно от качествата на този вид литература е, че онова, което кара хората да четат такива книги, никога не става демоде. Вратовръзката на героя може да е малко скарана с модата, а славният прошарен инспектор може да пристига с двуколка вместо в модерна лимузина с виеща сирена, но когато пристигне на местопрестъплението, той започва пак добре познатата шетня с разписания, късчета обгоряла хартия и със загадката кой е изпотъпкал хубавата разцъфнала иглика под прозореца на библиотеката.
Аз обаче проявявам не толкова противен интерес по въпроса. Струва ми се, че производството на детективски романи в такъв голям мащаб и от писатели, чието непосредствено възнаграждение е малко и които почти не получават похвала от критиката, изобщо не би било възможно, ако за тази работа се изискваше някакъв талант. В този смисъл недоумението на критика и невзискателността на издателя са абсолютно логични. Посредственият детективски роман вероятно не е по-лош от обикновения посредствен роман, но вие никога не виждате последния. Него не го издават. Посредственият — или малко над посредствения — детективски роман излиза. Него не само го издават, но и го разпродават в малки количества на обществени библиотеки и хората го четат. Намират се дори и неколцина оптимисти, които дават за него по два долара цена на дребно, защото изглежда нов-новеничък, а на корицата има и снимка на труп.
Странното е, че този посредствен, повече от тъпичък, скъчен мъток от абсолютно нереална и механична измислица не се различава много от така наречените шедьоври на изкуството. Действието се развива малко по-бавно, диалогът е малко по-сивичък, героите са изрязани от малко по-тъничък картон, а измамата личи малко повече. Иначе книгата си е същата. Докато хубавият роман съвсем не е същата книга като лошия роман. Той е за съвършено различни неща, Докато в хубавия детективски роман и в лошия детективски роман се разказва за почти едни и същи неща, поднесени почти по един и същи начин. За това си има причини, както и причини за причините — винаги ги е имало.
Предполагам, че главният проблем на традиционния или класическия, на чисто дедуктивния или логично-дедуктивния криминален роман е, че пътят към съвършенство изисква комбинация от качества, която не е по умствените способности на всекиго. При хладнокръвния тълкувател няма да срещнете ярки герои, интелигентен диалог, чувство за ритъм и съобразителност при описване на подробностите. При неумолимия логик има толкова атмосфера, колкото у една чертожна дъска. Отраканият детектив разполага с хубава, чисто новичка лаборатория, но съжалявам, не помня физиономията му. Човекът, който може да ви поднесе жива, колоритна проза, просто няма да се нагърби с непосилната задача да оборва неопровержими алибита.
Майсторът на редки познания живее от психологическа гледна точка в кринолинения век. Ако знаете всичко необходимо за керамиката и египетската бродерия, вие не знаете абсолютно нищо за полицията. Ако ви е известно, че платината не се топи от само себе си някъде под 3000 градуса по Фаренхайт, но се стапя под погледа на чифт тъмносини очи в близост до парче олово, то вие не знаете как се любят мъжете в двадесети век. Ако сте запознати добре с елегантното безделие на предвоенната Френска ривиера, за да ви послужи като място за действие на вашия разказ, не знаете, че ако човек глътне две капсулки „Барбитал“, те не само няма да го убият, а дори няма да го приспят, ако им се опъне.
Всеки автор на криминален роман допуска грепки, няма такъв, който да знае всичко, което трябва да се знае. Конан Дойл е допускал грешки, които правят неправдоподобни някои от неговите разкази, но той е бил пионерът, а Шерлок Холмс все пак е предимно проза и няколко десетки реда незабравим диалог. Ако нещо наистина ме потиска, това са дамите и господата от онова, което мистър Хауърд Хейкрафт нарича (в книгата си „Убийство за удоволствие“) Златния век на детективската литература. Този век не е далечно минало. Според мистър Хейкрафт той започва след Първата световна война и продължава докъм 1930 година. А иначе той все още продължава. Две трети или три четвърти от всички публикувани дектективски разкази все още се придържат към формулата, която колосите на тази ера създадоха, усъвършенстваха, излъскаха и пласираха пред света като задачи по логика и дедукция.