— И на мен самия ми се иска да разкажа, — със сподавен глас отговори Александър, — на някого да разкажа, който ще може да разбере. Не знам с какво да започна, за да е по-разбираемо, за да разбера и аз сам… — Просто го кажи както е.
— Просто? Правилно, всичко е съвсем просто. Само че тази простота е потресаваща. Ти слушай спокойно, и ако можеш, не ме прекъсвай.
— Аз не те прекъсвам. Карай по същество. Не протакай.
Неканени гости
Александър започна да говори по сибирски спокойно, и все пак се чувстваше вътрешното вълнение в душата на прошарения млад сибиряк.
— Когато четох твоята книжка «Анастасия» бях аспирант в Московския университет. Увличах се от психология и философия. Изучавах религиите на Изтока. С увлечение ги изучавах. И изведнъж Анастасия… Не зад девет земи в десета, а близо до моя дом, в Сибир, там където съм се родил. И такава сила, логика и смисъл почувствах в думите й, и най-важното, нещо родно почувствах, значимо, и пред това усещане помръкнаха задморските учения. Захвърлих аз всичко и се втурнах към къщи, като от тъмнина към светлина се втурнах. Да видя Анастасия поисках. Да поговоря с нея. В къщи се върнах и започнах с Егорич да пътувам на катера, към мястото, описано от теб в книгата. Изчислихме го ние с Егорич. От време на време и други започнаха да се опитват да се срещат с Анастасия. Разпитваха за това място. Но ние никого не карахме там. И на местните жители им стигна ума да съобразят и да не поощряват поклонниците. Но веднъж ние, или по-точно аз сам, без Егорич, откарах на това място цяла група.
— Защо го направи?
— Тогава ми се стори, че постъпвам правилно, за благо. Те бяха шест човека. Двама видни учени и, по всичко личеше, с големи възможности. Или тези, които стояха зад тях и ги бяха изпратили, са имали големи възможности. Останалите четирима бяха охрана. Въоръжени бяха охранителите с пистолети. Но и друго оръжие имаха в арсенала си. И радиостанции имаха. Поканиха ме като водач. Съгласих се. Не за пари. Първо дълго говорих с тях. Те не скриваха, че целта на експедицията им е да се срещнат с Анастасия. Техният ръководител, побелял, благ на вид човек, Борис Мойсеевич разбираше, че Анастасия сама, може да направи за науката повече от много научни институти. Те имаха намерение да я отведат от тайгата, да й създадат условия за живот в резерват. Да й осигурят охрана. Борис Мойсеевич казваше:
— Ако не го направим ние — друг ще го направи. А и всичко може да се случи. Анастасия е необичайно явление, ние сме длъжни да го опазим и да го изучим.
Помощникът на Борис Мойсевич, Станислав, интелигентен млад човек, въобще пък, макар и задочно, беше влюбен в Анастасия. Аз се съгласих с техните доводи.Те наеха малък кораб от кооператорите. С кола доставиха на кораба варели с авиационно гориво. Когато пристигнахме на мястото, на височината на брега, те опънаха палатки и извикаха по радиостанцията въртолет. Вертолетът беше оборудван с апаратура за аерофотоснимки, с видеокамера, и още някакво необичайно оборудване имаше в него. Вертолетът всеки ден летеше ниско над тайгата и квадрат по квадрат правеше снимки. Двамата учени всеки ден разглеждаха заснетия материал. Понякога и сами излитаха с вертолета към заинтересувалото ги място. Те търсеха поляната на Анастасия, на която се планираше да се приземят с вертолета. Представях си с какъв грохот ще се приземява на поляната на Анастасия вертолетът, плашейки всичко живо. Спомних си за малкото дете на Анастасия и помислих, че това може да изплаши и него. Започнах да предлагам на учените след определяне на местонахождението на поляната да не се приземява там вертолета, а да се направи карта и да се отиде пеша до поляната. Но Станислав поясни, че на Борис Мойсеевич ще му бъде трудно да извърви такъв дълъг път в тайгата. Станислав също споделяше моите опасения, за нарушаването на покоя на обитателите на тайгата, но ме уверяваше, че Борис Мойсеевич ще успее да успокои и Анастасия и малкия. На четвъртия ден се случи всичко.
— Какво се случи?
— Когато вертолетът отлетя за поредните видео и фото снимки, а ние се занимавахме с нещо, един от охранителите видял, приближаваща се към нашия лагер откъм тайгата, самотна женска фигурка. Той съобщи за това на Борис Мойсеевич. Скоро целият лагер гледаше приближаващата се жена. Тя беше с лека блузка, дълга пола, на главата й кърпа, завързана така, че скриваше и челото и врата. Ние стояхме в група. Отпред Борис Мойсеевич и Станислав. Жената се приближи до нас. На лицето й нямаше нито страх, нито смущение. Очите… Необикновените очи с доброта и ласка гледаха хората. И ставаше топло от този поглед. Изглеждаше, че тя гледа не всички наведнъж, а всеки поотделно. Някакво неясно вълнение обхвана всички ни. Никой не й предложи даже да седне. Тя първа заговори. Спокойно и с необикновено добър глас произнесе: