Беше заспал на канапето под одеялото и нямаше представа колко е часът, когато се събуди от приглушен разговор зад входната врата. После чу превъртането на ключ в ключалката и Алис, която влезе тихичко, сама. Тя се приближи до канапето и той усети как го гледа, но продължи да лежи със затворени очи и да се преструва на заспал. Алис въздъхна и си тръгна. Миг по-късно той чу как тя затвори вратата на стаята си и започна да пише на машината.
Кой знае какво е очаквала да направя, помисли си той, преди да заспи отново.
Калвин Ренуей му приличаше на Бъни Дуайър. Кожата му имаше цвят на кафе, също като на Бъни, след като цяло лято е бил на слънце, беше нисък, с дребен кокал и мускулите на ръцете му изпъкваха рязко под шарената риза с къси ръкави, говореше тихо с подчертано учтив тон и покани Уесли да влезе в дома на брат му с думите:
— Колко е хубаво, че синът на Том Джордах идва на гости. Влизай, влизай, момче. Симпатичната дама, която се обади по телефона, каза, че ще дойдеш.
Той въведе Уесли във всекидневната, придърпа леко към него най-големия стол и каза:
— Настанявай се удобно, момче. Да ти донеса ли една бира? Сега е точно време за бира.
— Не, благодаря, мистър Ренуей — отговори Уесли.
— Наричай ме Калвин, Уесли — каза Ренуей. — Да знаеш колко се изненадах, когато онази симпатична дама се обади и каза, че ще ме потърсиш — от толкова години не съм виждал баща ти, живееш на кораб с един човек, който значи много за тебе, и го носиш в себе си през цялото време, после той тръгва по неговия си път, ти — по твоя си, като кораби, които се разминават в нощта, и в един момент на вратата ти звъни едно голямо момче… Божичко, как минава времето, аз не се ожених и за жалост нямам син, моряшки живот, пристанище след пристанище, нямаш време да ухажваш някоя жена, а онези, които са готови на брак — засмя се от сърце той и белите му зъби лъснаха на широкото добродушно лице, — не са подходящи да бъдат майки на децата ти, ако човек изобщо може да бъде сигурен за такова нещо, нали ме разбираш. Но за теб няма грешка, момче, още щом те видях, разбрах, че няма грешка — момчето на Том Джордах, той сигурно се гордее с такъв голям, силен син, дето му е одрал кожата…
— Мистър Ренуей… Калвин — започна притеснено Уесли, — дамата по телефона нищо ли не ви каза?
— Какво да ми каже? — погледна озадачено Ренуей. — Каза ми само, вие ли сте мистър Ренуей, който някога е бил на един търговски кораб заедно с Том Джордах, и като казах, да, мадам, същият, тя каза, синът на Том Джордах е тук и иска да поговори няколко минути с вас, това е всичко, и попита дали адресът ми е същият, който са й дали от Съюза на моряците.
— Калвин, баща ми умря. Убиха го в Антиб — каза Уесли.
— О, господи — прошепна Ренуей. Не каза нищо повече, извърна мълчаливо лице към стената и дълго време стоя така, преглъщайки болката, сякаш се страхуваше, че ако даде израз на мъката си, щеше да се прояви като зле възпитан. Само ръцете му с дълги черни пръсти несъзнателно се свиваха и отпускаха, сякаш единствено те не бяха научили урока колко е безсмислено да показваш пред света, че изпитваш голяма мъка.
Най-сетне той се обърна към Уесли и каза с равен глас:
— Убит. Най-добрите ги ликвидират, нали така? Не ми разказвай как е станало, момче. Друг път ще го чуя. Тази работа може да почака, не съм се разбързал да узная подробностите. Хубаво е, че дойде да ми кажеш какво се е случило, можеше да не разбера това още години, можех да попадна в някой бар в Марсилия или в Ню Орлиънс, или някъде другаде и на чаша бира да взема да разправям за едно време, когато бяхме заедно на „Елга Андерсен“, най-гадния кораб не само в Атлантическия, а и във всички други океани, и когато той, така да се каже, ми спаси живота, и някой да каже: „Том Джордах ли, че той умря много отдавна.“ Така е по-добре и аз ти благодаря. Ти сигурно искаш да поговорим за него, както разбирам, за това си дошъл…
— Ако нямаш нищо против — отвърна Уесли.
— Едно време беше друго. Поне на корабите — каза Ренуей. — Не ни наричаха чернокожи, нито се обръщаха към нас с „мистър“, ами си бяхме негри и нито за миг не трябваше да забравяме това. Не искам да кажа, че баща ти ми беше голям приятел или че се държеше като светец, няма такова нещо, но като минеше сутрин край мен, винаги казваше: „Здрасти, приятел, как е положението“, нищо особено, просто обикновен човешки поздрав, ала в онези дни, на онзи гаден кораб, като се има предвид как се държаха всички останали, то си беше музика за душата. Споменавал ли е някога баща ти името Фалконети?
— Знам нещичко за него.