— Най-гадният човек и сред бели, и сред черни, когото съм имал нещастието да познавам — каза Ренуей. — Огромен мъж, тероризираше моряците, пребиваше хората, защото това му доставяше животинско удоволствие и защото беше проклет по душа; каза, че няма да допусне негър да стои в каюткомпанията, когато той е там, а аз бях единственият негър на кораба и това означаваше, че щом влезе, аз трябва да се изнеса, дори ако не съм си свършил вечерята. И тогава баща ти го взе на мушка, единствено той има смелостта сред цял екипаж от двайсет и осем души — не го направи само заради мен, Фалконети тормозеше и Бъни Дуайър — и му хвърли такъв бой, не е за разправяне, може и да е попрекалил, както смятаха другите моряци, а после всеки ден го унижаваше — щом го видеше някъде, казваше: „Ела тук, гадино“, и го удряше силно в корема в присъствието на други моряци, и оня оставаше там, превит и със сълзи в очите. Една нощ морето беше бурно и непрогледно, вълните стигаха до десет метра, Фалконети си стоеше кротък като агънце в каюткомпанията, баща ти дойде в моята каюта и ме заведе в каюткомпанията, където свиреше радиото, и каза: „Просто ще седнем като джентълмени до този джентълмен и ще послушаме музика.“ Седнах до Фалконети, ама сърцето ми ще изскочи, защото още ме беше страх, обаче никой не изрече нито дума, накрая баща ти каза: „Сега вече можеш да си вървиш, гадино“, и Фалконети стана, изгледа моряците в каюткомпанията, които отбягваха да му срещнат погледа, излезе на палубата и скочи през борда. С това обаче баща ти не спечели симпатиите на другите моряци; те смятаха, че едно е да набиеш някого, а друго — да го тласнеш към смъртта по този начин. Аз не съм отмъстителен човек, Уесли, но не можех да се съглася с тия приказки — все си припомнях как седях до тоя гаден човек, докато радиото свиреше, а той не обелваше нито дума. Казвам ти, че това беше най-великият, най-прекрасният момент в живота ми и ще си спомням за него с удоволствие, дължа го на баща ти и никога няма да забравя това.
През цялото време Ренуей говореше, сякаш изпълняваше монотонна песен, с притворени очи, сякаш изживяваше отново всичко това, сякаш не се намираше в уютната малка всекидневна на Деветдесета Западна улица в Ню Йорк, а в притихналата каюткомпания сред мълчаливите, смутени моряци, вкусвайки още веднъж от рядкото удоволствие да се чувства сигурен и защитен от смелия баща на момчето, седнало сега срещу него.
Той отвори очи и замислено погледна Уесли.
— Знаеш ли какво ще ти кажа, момче, дори само наполовина да приличаш на баща си, трябва да благославяш бог всеки ден за този ти късмет. Чакай малко. — Той стана и влезе в една от другите стаи. Уесли чу, че някакво чекмедже се отваря и затваря. Ренуей се върна във всекидневната, понесъл нещо, увито в тънка хартия. Махна хартията и Уесли видя, че държи малка кожена кутия, инкрустирана със злато. — Купих тази кутия в Италия — каза Ренуей, — във Флоренция, там ги правят, типичен флорентински предмет. Ето, вземи я — подаде той кутията на Уесли.
— Но тя е твоя, Калвин — дръпна се Уесли. — Сигурно струва страшно много пари. Защо ще ми я даваш на мен, та ти до вчера дори не си знаел за моето съществуване.
— Вземи я — каза рязко Ренуей. — Искам синът на човека, който е направил толкова много за мен, да притежава нещо, което ценя. — И внимателно положи кутията в ръцете на Уесли.
— Много е красива. Благодаря — каза Уесли.
— Запази си благодарностите за друг път, когато ще потрябват — отвърна Ренуей. — А сега ще си облека палтото и ще те заведа на Сто двайсет и пета улица, където е най-хубавото заведение в цял Харлем.
Обядът беше обилен — пържено пиле и сладки картофи, пийнаха си доста бира, Ренуей забрави за мъката и взе да разправя на Уесли за Глазгоу и Рио де Жанейро, за Пирея и Триест, разказа му и как брат му все му повтаря, че трябва да се откаже вече от морето, но той не може да си представи, че ще живее на сушата и пред погледа му няма да се разкриват очертанията на някой нов град, докато корабът се насочва към пристанището, знае си, че няма да се откаже да скита от кораб на кораб и да кръстосва нашир и надлъж океаните.
Казаха си довиждане и Ренуей накара Уесли да му обещае, че пак ще се видят и ще обядват заедно, когато Ренуей отново се върне в Ню Йорк.
Пътувайки с метрото към центъра на града, сложил в джоба си твърдата кожена кутия, инкрустирана със злато, Уесли реши да захвърли списъка с имената. Ще се откажа, докато още не е станало късно, каза си той и усети как от плещите му се свлича тежко бреме.
3
Рудолф седеше на терасата пред къщата, която бе наел, с изглед към масивната дюна сред безбрежния бял плаж и грамадните вълни на Атлантика. Беше мека септемврийска утрин и слънцето грееше приятно, хвърляйки сянка върху ръкописа със сценария на Гретхен, който той препрочиташе. На един дюшек до него се бе изтегнала по бански Хелън Морисън, която също имаше къща на плажа, но няколко нощи от седмицата прекарваше с Рудолф. Беше разведена. Запознаха се на един коктейл, даден от техни съседи. Беше приятелка на Гретхен. Двете се познаваха от феминистките събрания на Айда Коен, където по думите на Гретхен чувството за хумор и деловитостта, с които Хелън Морисън излагаше факти и идеи, ярко контрастираха с бурните излияния на Айда по отношение на коварния мъжки пол. Хелън не беше враждебно настроена към мъжете. „Тъкмо обратното“, бе отбелязал Рудолф и тя със смях се бе съгласила с него. Фактът, че живееше от издръжката на мистър Морисън и пращаше тринайсетгодишния си син да учи в първокласно епископално училище за момчета, изглежда, не я тревожеше. Рудолф, който знаеше колко често собствените му постъпки противоречат на принципите му, никога не повдигаше този въпрос пред нея.