Тя беше висока, елегантна жена, чието лице в мигове на покой добиваше строг израз. Нямаше нужда от сутиен и носеше дългата си червеникавокестенява коса спусната, но вечер, когато Рудолф я водеше на вечеря, често я вдигаше на кок. Заобиколена от непримирими републиканци, тя взимаше присърце проблемите на Демократическата партия, поради което бе загубила много от приятелите си. Беше от онези жени, на които може да се разчита повече, отколкото на мъжете, че ще проявят решителност в случай, че някой изпадне в беда.
И тази сутрин тя не се отказа да поплува, макар че всяка нощ морето все повече изстиваше и въздухът беше хладен. Полагаше грижи за тялото си и не криеше факта, че са любовници.
Рудолф държеше много на нея. Дори нещо повече. Но не беше човек, който бърза да даде израз на емоциите си или да прави декларации, за които по-късно би съжалявал — първо подреди фактите, после допусни емоциите.
В момента беше погълнат от филмовия проект на Гретхен. Като препрочете сценария, той го хареса още повече. Казваше се „Комедия на реставрацията“ — особена игра на думи, — тъй като според сюжета младата героиня заплашваше, ласкаеше, умоляваше и убеждаваше жителите на едно замиращо градче в Пенсилвания — въображаемо място, наречено Лаундстон — да реставрират пет улици с прекрасни стари къщи, обречени на разруха след закриването на фабриката. Сценарият преливаше от енергията на момичето, което със своята находчивост, красота, кокетливост и удивително чувство за хумор, съчетано с практично, типично женско отношение към някои непочтени прояви, покоряваше цинични банкери, нечестни политици, мизерстващи млади архитекти, самотни секретарки, безпомощни бюрократи, неуспели предприемачи и необуздани студенти и ги подтикваше да се заловят за работа, за да превърнат еснафското градче в красиво, приятно и финансово стабилно селище, което благодарение на новата магистрала би било лесно достъпно от Филаделфия и Камдън. Макар че всичко това бе плод на художествена измислица и градчето не съществуваше на географската карта, според Рудолф, който разсъждаваше трезво и здравомислещо като типичен бизнесмен, идеята беше напълно разумна.
Две неща обаче го смущаваха: заглавието, което му напомняше за курс по английска литература, и способността на Гретхен да осъществи този проект. Въпреки всичко обаче решението му да поеме една трета от разходите по филма и да се препира часове наред с Джони Хийт за разни договори, сключени от името на Гретхен, не можеше да се обясни само с роднинска снизходителност. Айда Коен и Гретхен бяха намерили хора, които поеха останалата част от разходите, и ако двете разполагаха с достатъчно време, можеха и сами да уредят финансовата страна на нещата дори без негова помощ.
Ангажиментите по филма му доставяха удоволствие, а пътуването до Ню Йорк два пъти в седмицата не го дразнеше, напротив — вече не казваше на приятелите си да му се обаждат по всяко време, тъй като непрекъснато си е у дома.
Откак започна да се занимава с това, бяха минали месеци; Рудолф бе научил много неща за филмовата индустрия, някои от които не особено приятни. Сега обаче Гретхен го викаше в Ню Йорк не в ролята на ангел спасител, а като „човек на идеите“, както тя се изрази, защото, когато обсъждаха къде е най-подходящо да се снима филмът, той предложи полу на шега родния им град Порт Филип, където вече двайсет години цял квартал с хубави стари къщи стоеше напълно изоставен. Гретхен ходи там с архитекти и с художника на филма и всички казаха на Рудолф, че мястото е прекрасно и че Гретхен е на път да се споразумее с кмета и с градската управа, които ще й окажат пълно съдействие при снимането на филма. Рудолф не смяташе да присъства на снимките. В края на краищата нямаше особено приятни спомени от Порт Филип и съседното градче Уитби.