— Това семейство Джордах… старият се самоуби, единия брат го убиха, а безгрешния Рудолф за малко да го пребият до смърт в собственото му жилище. Само това й липсваше на майка ти — и той да умре. Та да станат общо трима. Двама братя и един съпруг. Ама че бройка! А момчето — Уесли, — писах ли ти, че дойде при мен в Чикаго? Искаше да му разкажа какво знам за баща му, преследва го бащиният образ — боже мой, замъкът в Елсинор, — човек не може да го кори за това, но има много странен вид и гледа страховито, един господ знае докъде ще стигне. Аз дори не съм виждал баща му, но взех да се преструвам, че съм чувал добри думи за него, и да поукрасявам нещата, а той ме прекъсна по средата на изречението и каза: „Благодаря, сър. Страхувам се, че и двамата си губим времето.“
— Ти си половин Джордах, а може и да си повече от половин, няма жена с по-силни гени от Гретхен Джордах, така че внимавай, никога не разчитай, че ще имаш късмет, нито от едната страна на семейното дърво, нито от другата…
— И чуй какво ще ти кажа, побързай да приключиш с тая проклета армия и ела в Чикаго да работим заедно, обещавам ти, че до края на живота си няма да пийна нито капка алкохол. Знам, че ме обичаш — ние сме зрели мъже и можем да си го кажем, — и сега ти се предоставя възможност, каквато много малко синове получават: можеш да спасиш живота на баща си. Не е нужно да казваш нищо в момента, но като се върна в Чикаго, искам да намеря от теб писмо, в което ми съобщаваш кога пристигаш. Аз ще си бъда у дома след около седмица. Утре отивам в Страсбург. Там трябва да се срещна с един човек. Ще водя деликатни преговори във връзка с един мой стар ангажимент. Към една химическа компания. Искам да разбера дали този французин е съгласен да получи възнаграждение, хонорар или направо да го кажем — подкуп, за да прехвърли интересите на моя клиент към собствената си компания. Няма да ти казвам за каква сума става въпрос, но като разбереш, ще ахнеш. Ако успея да свърша работа, ще си получа дела. Не е особено приятно да си изкарваш прехраната по този начин, но само така успях да взема пари на заем, за да дойда да те видя. Нали помниш какво ти казах за консуматорското общество. Вече е късно и приятелката ти сигурно те чака, пък и аз съм капнал от умора. Ако държиш поне малко на баща си и на живота, който му е останал, ще напишеш писмото, което ще пристигне преди мен в Чикаго. Знам много добре, че това е изнудване. И накрая искам да ти кажа, че вечерята е от мен.
Били качи баща си в такси и бавно закрачи по мокрите улици на Брюксел, под лампите с мъгливи сияния, прибра се вкъщи, седна зад бюрото си и се загледа в пишещата машина.
Непоправим, непоправим, помисли си той. Нещастен, непоправим, овехтял, любим фантазьор. А аз така и не успях да му кажа, че искам да му купя нов костюм.
Легна си много късно в празното легло.
Тази нощ Моника не се прибра.
На сутринта, преди Били да тръгне за работа, Моника се върна с пакета, който той трябваше да предаде на улица „Гро Кайю“ в седми парижки район, когато отиде в столицата на Франция заедно със своя полковник. Съдържанието на пакета беше сравнително безобидно — десет хиляди френски франка в стари банкноти и един пистолет калибър 45, снабден със заглушител.
В три без двайсет следобед, когато слезе от таксито на ъгъла на авеню „Боск“ и улица „Сен Доминик“, допълнителните пачки патрони за пистолета калибър 45 се намираха в сака му за тенис. Бе разучил картата на Париж и бе открил, че „Гро Кайю“ е малка уличка между улиците „Сен Доминик“ и „Грьонел“, недалеч от Военната академия. Десетте хиляди франка, сгънати в плик, се намираха във вътрешния джоб на якето му.
Беше подранил. Моника му каза, че ще го чакат в три и половина. Той отново измърмори под носа си адреса, който тя го бе накарала да запамети. Крачеше бавно, заглеждаше се във витрините и се надяваше, че има вид на шляещ се американски турист, който се чуди как да запълни минутите преди срещата с партньорите си за тенис. Беше все още на трийсетина метра от арката, която водеше към улицата, когато край него в обратна посока мина полицейска кола с пусната сирена, продължи по „Сен Доминик“, спря и блокира „Гро Кайю“. От колата изскочиха петима полицаи с пистолети в ръце и се втурнаха по малката уличка. Били ускори крачка и стигна до арката. Погледна през свода и видя, че полицаите тичат към една сграда, под която имаше още трима техни колеги, дошли от другия край на улицата. Чуха се викове и първите трима полицаи се вмъкнаха във входа. Миг по-късно се разнесоха изстрели.