Уесли се отдалечаваше все повече и повече, докато главата му се превърна в малка точица далеч сред блестящата синева. Рудолф се разтревожи. Възможно ли е момчето да е дошло тук с единствената цел да се удави пред очите му? Притеснението, което някога изпитваше в присъствието на племенника си, чувството, че всеки момент момчето ще направи или каже нещо непредсказуемо или най-малкото смущаващо, отново го връхлетя… Ако можеше да прекарва повече време с него, може би щеше да преодолее чувството, че Уесли непрекъснато го преценява и претегля според някаква своя собствена, неразбираема скала на ценности. Трябваше да се въздържи да маха с ръка или да вика на Уесли да се върне. Той рязко се обърна и влезе в къщата.
На петстотин метра навътре в морето Уесли се обърна по гръб, наслаждавайки се на приятното усещане, докато вълните плавно го подхвърляха. Загледан в безоблачното синьо небе, той си представи, че Алис е с него, че потъват под водата, целуват се, а олекналите им тела се преплитат сред талазите, после двамата се издигат и се поглеждат в очите, замаяни от ласката на океана, оповестявайки любовта си пред земята и морето. Истината беше, че след единствената им целувка, когато тя се бе разплакала, двамата не се бяха докосвали и между тях се бе породило ново напрежение — срамежливо се бяха отдръпнали един от друг, а всичко това се отразяваше зле на отношенията им.
Но сега, подхвърлян леко от вълните, той мислеше за Алис с копнеж, който не би се осмелил да признае нито пред нея, нито пред някой друг.
Спомни си как баща му разказваше, че се любил веднъж с едно момиче, докато се къпели във ваната, и че било изключително преживяване. След като във ваната е било изключително, какво ли би било в Атлантическия океан?
Ако сега баща му беше на плажа, Уесли нямаше да се осмели да влезе толкова навътре в морето, защото баща му би се разкрещял до бога, че се перчи и рискува живота си, съвсем сам, независимо колко добър плувец е. „Рискувай само когато има смисъл“, каза му веднъж той. „Не прави нищо само за да се покажеш или да докажеш на себе си, че си прекрасен.“
Усети, че му става студено, обърна се и заплува към брега. Настъпваше отлив и трябваше да плува енергично, за да стигне прибоя. Една вълна го пое и го понесе в прегръдката си от пяна. След малко усети с краката си гладкия пясък и излезе на брега. Докато бършеше лицето и тялото си с хавлиената кърпа, гледаше океана, по който не се виждаше нито един кораб чак до хоризонта. Каквото и да правя, помисли си той, накрая ще се върна при морето.
Сух и преоблечен, след като си взе душ в малката съблекалня, той се качи на терасата и влезе в къщата, преметнал през рамо сакото си. Чичо му говореше по телефона във всекидневната.
— … ако не е стигнал с плуване до Португалия — чу той думите на чичо си, който му се усмихна. — Чакай малко. В момента влиза — продължи Рудолф. — Изглежда, доста се е нагълтал с морска вода. — Той подаде слушалката на Уесли и му каза: — Леля ти Гретхен. Иска да те чуе.
— Как си? — попита я Уесли.
— Заета — отвърна Гретхен. — Радвам се, че най-сетне се появи. От месеци се опитвам да се свържа с теб. Къде беше?
— Насам-натам — отвърна Уесли.
— Виж какво, утре Рудолф ще идва при мен в града. Можеш ли да дойдеш с него? Нямам търпение да те видя. Той ще ти обясни защо.
— Ами… — поколеба се Уесли. — Не ме е поканил да преспя при него.
— Смятай, че съм го направил — обади се Рудолф.
— Добре, ще се опитам да дойда — каза Уесли.
— Не се опитвай, а ела. И няма да съжаляваш — заяви Гретхен.
— Искаш ли пак да говориш с Рудолф?
— Нямам време. Довиждане, скъпи — каза Гретхен.
— Сигурен ли си, че не ти развалям плановете за вечерта? — попита Уесли, като затвори телефона.
— Няма такова нещо. Точно обратното — каза Рудолф.
— Тя каза, че ще ми обясниш всичко. Да не би да се е случило нещо лошо? — попита Уесли.
— Не. Сядай. Дай да се разположим удобно.
Седнаха един срещу друг на масата пред прозореца. На силната светлина промените в лицето на Рудолф се виждаха по-ясно. Счупеният нос и белегът над едното око придаваха на лицето му повече топлота и сърдечност. Това лице вече е изстрадало, станало е по-човешко, каза си Уесли. За първи път чичо му изглеждаше съвсем като баща му. До този момент не бе забелязвал приликата между братята.