— Ония двамата май добре са те обработили — каза той.
— Не изглеждам много лошо, нали? — попита Рудолф.
— Не — отвърна Уесли. — На мен ми харесва. Сигурно съм свикнал със счупени носове. Познато ми е. — Връзката с баща му бе направена толкова леко и естествено, че и двамата се засмяха.
— Гретхен настояваше да се оперирам — обясни Рудолф, — но аз й казах, че искам да имам собствена физиономия. Радвам се, че и ти така мислиш.
— Какво трябва да ми обясниш? Тя каза по телефона…
— О, нали ти писах, че леля ти се опитва да снима филм?
— Да.
— Най-накрая успя да уреди всичко. След около месец започват снимките. Кой знае защо — продължи небрежно Рудолф, — тя смята, че ти си много красив младеж…
— О, стига, моля те — прекъсна го смутено Уесли.
— Както и да е. Всеки си има вкус — каза Рудолф. — Но така или иначе тя мисли, че ти си подходящ за една определена роля, и иска да те пробва.
— Аз? Във филм? — зачуди се Уесли.
— Аз не мога да преценя — отвърна Рудолф, — но Гретхен разбира от филми. Щом смята, че…
Уесли поклати глава и добави:
— Много искам да се видя с Гретхен, но няма да приема нищо от този род. Имам да свърша много неща и не искам да си губя времето. Освен това не искам хората да ме срещат по улицата и да ми казват: „Познах ви, мистър Джордах.“
— И аз разсъждавам точно като теб — отговори Рудолф, — но мисля, че е по-учтиво първо да изслушаш Гретхен и после да й откажеш. А името ти все едно няма да е Джордах. В киното сменят имената на всички, особено ако се казваш Джордах. Ще ти обяснят, че никой няма да знае как се произнася името ти.
— Това може и да се окаже добра идея. Имам предвид смяната на името — уточни Уесли. — И то не само за филма.
Рудолф изгледа сериозно племенника си. Това, което каза, беше странно. Той не го разбираше напълно, но то го смути, без да знае защо. И си помисли, че е време да смени темата.
— Разкажи сега какво правиш — подкани го той.
— Напуснах дома — каза Уесли.
— Да, ти ми съобщи това, когато се обади по телефона.
— Но не ти съобщих, че бях поканен да напусна.
— Така ли?
— От майка ми — продължи Уесли. — Може да се каже, че двамата просто не се разбираме. Не я обвинявам. Двамата не можем да живеем под един покрив. Може би и под едно небе… Тормози ли те заради мен… заради оная заповед за арестуване и така нататък?
— Всичко това е уредено — отвърна Рудолф.
— Предполагам, че от теб. — Гласът на Уесли прозвуча почти обвинително.
— Колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре — небрежно каза Рудолф. — Между другото къде беше през цялото това време?
— На много места — уклончиво отвърна Уесли. — Във и извън Ню Йорк…
— Не ми съобщи къде си — Рудолф се опита гласът му да не прозвучи обидено.
— Ти си имаш достатъчно неприятности.
— Може би щях да ти помогна.
— Ще се възползвам от услугите ти, когато наистина имам нужда от помощ — засмя се Уесли и веднага стана сериозен. — Имах късмет. Намерих си приятел. Добър приятел.
— Не изглеждаш зле — отбеляза Рудолф. — Имаш вид на преуспяващ. Облечен си с хубав костюм… — Внезапно му хрумна мисълта, че някой може би използва Уесли, възлага му съмнителни поръчения, като например да подмамва бедни момичета по автобусните спирки и да ги праща при разни сводници или да изпълнява куриерска служба за пренасяне на наркотици. След побоя Ню Йорк бе придобил за него зловещ вид и се бе превърнал в място, където всеки преследва някого, всички са жертви и никой не е в безопасност. А едно младо, неопитно момче, което се скита из Ню Йорк без пукната пара… — Надявам се, че не си се замесил в нещо незаконно.
— Не — засмя се Уесли. — Или поне още не. Приятелят е една дама. Работи в редакцията на „Тайм“. Помогна ми, когато отидох в Ню Йорк да науча нещо за баща си. Мислех, че може да открие и други хора, които са го познавали. Адреси и така нататък. В това списание, изглежда, знаят всичко за всеки. Сигурно й е станало жал за мен. Във всеки случай обаче оказа се, че правилно съм постъпил. Тя ме насочи по верни следи.
— Тя ли ти купи този костюм?
— Тя ми даде парите на заем — защити се Уесли — и избра костюма заедно с още няколко неща.
— На колко години е? — Рудолф си представи някоя стара мома, която дебне младежи от провинцията, и тази картина го разтревожи.
— Две-три години по-голяма от мен.
— Щом е под трийсет години, значи всичко е наред — засмя се той.
— Много време има още, докато стигне до трийсет.
— Имаш ли любовна връзка с нея? — попита Рудолф и добави: — Извинявай, че питам направо.