— Аз никога не съм живял тук. Баща ми, дядо ми… — За малко да добави „и леля ми Гретхен“. Не беше казал нито на Франсис, нито на другите си колеги, че Гретхен му е леля, а и Гретхен се държеше с него като с обикновен начинаещ актьор.
— Виждаш ли се с роднините си, искам да кажа, сега, докато си тук? — попита Франсис.
— Никой не е останал тук. Всички са заминали.
— Напълно ги разбирам — отсъди Франсис. — Този град сигурно е започнал да запада от деня, в който са построили сградата на пощата.
— Баба ми е разправяла на баща ми, че когато за пръв път дошла тук като младо момиче, градът бил прекрасен — каза Уесли. Той крачеше по улиците на града, където баща му се бе родил и израснал, и не му беше приятно едно момиче от Калифорния да си мисли, че това е ужасно, затънтено място. Сигурно някъде из града баща му е оставил знак, следа, че е бил тук някога. Нали тук е подпалил един кръст. Тиодор Бойлан поне си спомня за това. Кой знае какво щеше да си помисли баща му, ако видеше сега как синът му се разхожда по същите стари улици, хванал под ръка една красива, прочута филмова актриса. И ако разбереше, че за четири седмици ще изкара три хиляди долара за работа, която беше по-скоро забавление. — Навсякъде имало дървета — продължи Уесли — и всички тези големи къщи били боядисани, чисти и с големи градини. Баща ми плувал в Хъдсън, реката тогава била чиста, имало платноходки, хората ловели риба… — той замълча, защото иначе щеше да каже на момичето, че освен да кара лодка и да лови риба, дядо му е използвал реката и за да се удави в нея.
— Нещата навсякъде отиват на зле, не е ли така? — каза Франсис. — Хващам се на бас обаче, че в тези големи градини е кипяла любов. Какво друго да прави човек вечер? Пък и мотели не е имало.
— Предполагам, че който каквото е търсил, го е намирал.
— И която каквото е търсила, си го е намирала — разсмя се Франсис. — Като мене например. Никак не е хубаво, че участваш в този филм — добави тя.
— Защо? — засегна се Уесли.
— Ако не участваше, досега да съм изчела „Война и мир“, какво друго щях да правя през дългите нощи.
— Моля?
— „Война и мир“ може да почака — каза тя и му стисна ръката. — Между другото все искам да те питам в кое театрално училище си учил.
— Аз ли? — поколеба се Уесли. — В никое.
— Играеш, сякаш имаш зад гърба си дългогодишна школа — каза тя. — А на колко си години?
— На двайсет и една — отговори той, без да се колебае. Веднъж бе направил грешка, като каза на Алис точно на колко години е, и оттогава тя се държеше с него като с дете. Втори път нямаше да допусне такава грешка.
— А защо не си в армията?
— Заради контузено коляно при футбол — веднага отговори той. Откакто се бе върнал в Америка, се бе научил да лъже, без да му мига окото.
— Ясно — каза тя и гласът й прозвуча подозрително. — А къде другаде си играл?
— Аз ли? — попита той все така глуповато. — Ами… никъде. — Франсис беше осведомена по тези въпроси, така че тук не можеше да рискува с лъжи.
— Дори и в летни трупи?
— Дори и в летни трупи.
— Как получи тази роля тогава?
— Мисис Бърк… — досмешаваше го, когато наричаше леля си мисис Бърк. — Видя ме на гости у едни приятели и ме попита дали съм съгласен да ме изпробва. Защо задаваш тия въпроси?
— Не е ли естествено едно момиче да знае някои факти за мъжа, с когото има връзка?
— Сигурно е така. — Изразът „с когото има връзка“ му прозвуча приятно. Караше го да се чувства по-зрял. Тийнейджърите имаха гаджета и приятелки, а не връзки с жени.
— Въпросът е там — каза решително Франсис, — че не мога да спя с мъж, когото не уважавам. — Уесли се смущаваше, когато Франсис говореше така направо и като цяло за мъжете, които бе познавала. Все пак тя е актриса от четиринайсетгодишна възраст, утешаваше се той, какво друго може да се очаква от нея? Но въпреки това реши, че много скоро ще й каже да запази разсъжденията по този въпрос за себе си.
— Трябва да призная, че за мен си една изненада — подметна весело тя. — Като погледнах списъка с имената на актьорите, си помислих, че ме очаква един месец на строго въздържание.
— И кое те накара да промениш решението си?
— Ти — засмя се тя. — Познавах почти всички останали, само Уесли Джордан беше ново име за мен. Не подозирах, че ще бъдеш героят на деня. Между другото това ли ти е истинското име?
— Не — отговори Уесли, след като помълча малко.
— А какво е?
— Дълго и сложно — неопределено отвърна той. — Нямаше да изглежда добре, изписано на екрана.
— Това е първият ти филм, но бързо схващаш — отново се засмя тя.
— Схватлив съм си — ухили се той. Работата в киното му харесваше все повече и повече и това си личеше дори по начина му на изразяване.