— Така е в изкуството, мили — хладно заяви Франсис. — Научи го, ако искаш да постигнеш нещо.
— Не искам да постигам нищо на такава цена — отговори Уесли.
— И аз така разправях, когато бях на четиринайсет години. Но като станах на петнайсет, си промених мнението. Ти си просто бавноразвиващ се, драги — каза тя.
— И слава богу — отвърна Уесли.
Келнерът дойде при тях и Франсис поръча за себе си джин с тоник, а за Уесли — кока-кола.
— Предпочитам да не пиеш джин — вметна Уесли, когато келнерът отиде на бара.
— Защо?
— Защото, като пиеш джин, дъхът ти…
— Тази вечер няма защо да се тревожиш — каза хладно Франсис. — Утре рано сутринта имам час при фризьорката и затова нямам никакво намерение да правя гимнастика през нощта.
Уесли изпадна в мрачно мълчание, докато келнерът донесе напитките.
— Ти може и да си безкомпромисно критичен към някои безобидни момичешки номера, но трябва да знаеш, че има хора, които ги смятат за очарователни — подзе Франсис, отпивайки от джина с тоник. — Онзи сладур мистър Джордах например, който има толкова много пари. Очичките му светват, щом ме види.
— Не съм забелязал — каза Уесли, дълбоко потресен, че някой може да нарича чичо му „онзи сладур мистър Джордах“.
— А аз съм забелязала — заяви твърдо Франсис. — И се обзалагам, че е страхотен. Под строгата маска на типичен янки сигурно тлее вулкан. Познавам този тип мъже.
— Господи, та той може да ти бъде баща.
— Само ако е започнал много млад. А се обзалагам, че е точно така — отвърна Франсис.
— Нямам намерение да седя тук и да слушам подобни глупости — заяви Уесли и стана от масата. — Връщам се в хотела. А пък ти се оправяй с тоя сладур мистър Джордах и всичките му пари.
— Боже, боже, колко сме докачливи тази вечер — възкликна Франсис, без да мръдне от мястото си.
— Лека нощ — каза Уесли.
— Лека нощ — спокойно отговори тя. — И не си прави труда да плащаш сметката.
Уесли мина покрай масата на чичо си. Двамата мъже не го погледнаха. Той излезе на улицата, чувствайки се обиден като дете и дълбоко разстроен.
Пет минути по-късно Франсис стана и се запъти към вратата. Спря се пред двамата мъже и поговори малко с тях, но те не я поканиха да седне. Като се върна в хотела, не продължи по коридора към стаята на Уесли, както правеше всяка друга вечер, а влезе в собствената си стая и дълго време се гледа в огледалото над тоалетката.
Двамата мъже в бара не говореха за филми. Донъли беше архитект, насочил се към филмови постановки, тъй като бе установил, че единственото, което му се предлага като архитект, са неизгодни поръчки за посредствени малки сгради, за които той смяташе, че са под достойнството му. Докато обикаляха да търсят подходящи места за снимки, двамата се сприятелиха и отначало плахо, а след това по-ентусиазирано Донъли разказа на Рудолф за един свой амбициозен проект, за който не можеше да си осигури средства. И сега го запознаваше с подробностите.
— Живеем в епоха на излишества, не само поради новите технологии или движението на населението, но и поради излишествата в горната възрастова група. Хората се оттеглят от работа или защото им омръзва да работят и могат да си го позволят, или защото не издържат на напрежението, или защото по-млади от тях заемат техните места. Децата им вече са пораснали и са се отделили. Изведнъж къщите им се оказват прекалено големи, градът, в който живеят, ги плаши или пък е изгубил своята привлекателност за тях. Пенсиите или спестяванията им не позволяват да имат прислужници както едно време, а кварталите, където могат да си намерят малки апартаменти, са населени с млади семейства с малки деца, които ги възприемат като нашественици от миналия век. Далече са от приятели на тяхната възраст и с проблеми като техните, защото всички са потърсили разрешение на други места. Искат да запазят независимостта си, но ги плаши самотата. Това, от което имат нужда, е нова среда, нова атмосфера, която да съответства на положението им — да бъдат заобиколени от хора приблизително на тяхната възраст, с приблизително същите проблеми и нужди, хора, на които могат да разчитат, когато се наложи, и в същото време да се чувстват полезни, като знаят, че и те ще се притекат на помощ на съседа си, когато той има нужда от тях — Донъли говореше настойчиво като генерал, който чертае план за освобождаването на обсаден гарнизон. — Това трябва да бъде едно истинско градче — продължи той, красноречиво жестикулирайки с големите си ръце, сякаш от тухли, хоросан и цимент извайваше сгради, удобни за живеене и населени от хора — с магазини, кина, малък хотел, където да се канят гости, игрище за голф, плувни басейни, тенис кортове, зали за лекции… Нямам предвид бедните хора. Не знам кой друг може да се погрижи за тях, освен държавата и не съм чак толкова суетен, та да си мисля, че мога да преобразя американското общество. Имам предвид хората със средни доходи, онези, чийто начин на живот рязко се променя, когато главата на семейството спре да ходи на работа. — В гласа му прозвуча горчивина. — Знам всичко това от личен опит с майка ми и баща ми. Имат малко пари, аз също им помагам, но от енергични, сърдечни хора те се превърнаха в потиснати, заядливи съпрузи, които отегчено се чудят какво да правят с последните години от живота си. Идеята ми съвсем не е нова. Приложена е успешно по цялата страна, но досега аз все не мога да привлека съдружници с пари, защото печалбата от всичко това не е голяма, ако изобщо има печалба. Като начало трябва да се купи голям парцел земя в някой приятен провинциален район, но не съвсем изолиран, за да могат хората лесно да стигат до града, когато поискат да си припомнят градския живот, а после да се построи едно малко, но напълно завършено селище от скромни, добре замислени и евтини къщи на групи от по четири-пет, разпръснати сред пейзаж, който напомня за парк, къщи, които лесно могат да се поддържат от двама възрастни хора. С автобусна линия, лекари и сестри на разположение, с подходяща, но дискретно действаща местна управа. Това няма да са старчески домове с типичната атмосфера на безнадеждност, защото няма да секва потокът от млади хора — синове, дъщери и внуци, оптимистични и жизнерадостни, които ще бъдат техният мост към бъдещето. Сестра ви ми каза, че сте човек с вкус към общественополезна дейност, че имате пари и търсите с какво да запълните времето си. Впечатленията ми дотук са, че заниманията с киното не отговарят напълно на вашата представа за общественополезна дейност.