— Не, не отговарят напълно — засмя се Рудолф.
— Тя каза освен това, че сте роден строител — продължи Донъли, — че като млад сте успели да осъществите идеята си да построите търговски център сред някакъв пущинак и да го превърнете в градче. Отидох да го разгледам онзи ден — комплекса „Колдъруд“, — направи ми голямо впечатление, смятам, че е изпреварил много времето си и е доказателство за проява на истинско въображение…
— Като млад… — повтори замислено Рудолф. Докато Донъли говореше, той не показа какво мисли, но усети, че го обзема вълнение, едновременно познато и непознато. Беше чакал нещо, без да знае какво точно. Може би тъкмо това бе чакал.
— Имам цяла серия от скици — каза Донъли, — планове на къщите, които искам да построя, приблизителни изчисления за разходите… всичко…
— Бих искал да им хвърля един поглед — каза Рудолф.
— Можете ли да бъдете утре в Ню Йорк?
— Няма причина да не бъда.
— Добре. Ще ви ги покажа.
— Разбира се, всичко зависи от това, какъв терен може да се осигури, за какво е бил използван, каква ще му бъде цената и така нататък — добави Рудолф.
Донъли огледа празния бар, сякаш искаше да провери дали няма шпиони, и като сниши глас, каза:
— Избрал съм мястото. Прекрасно е. Изоставена, запустяла земя, която сега е евтина. В Кънектикът, хълмист терен, на един час от Ню Хейвън, на два — от Ню Йорк. Подходяща точно за тази цел.
— Може ли да ми я покажете?
Донъли свирепо го изгледа, сякаш внезапно го заподозря в някаква пъклена цел.
— Наистина ли се интересувате?
— Наистина се интересувам.
— Добре — каза Донъли. — Знаете ли какво — продължи той с по-сериозен глас, — мисля, че съдбата се намеси и ме накара да приема поканата на сестра ви да работя в този филм… Ще ви заведа утре на мястото, за да видите сам.
Рудолф остави една банкнота на масата, изправи се и каза:
— Става късно. Няма ли да се връщаме в хотела?
— Ако не възразявате, аз предпочитам да остана тук и да се напия — каза Донъли.
— Вземете два аспирина, преди да си легнете — посъветва го Рудолф.
Още преди той да излезе от бара, Донъли си поръча поредното уиски в знак на благодарност към съдбата, която го бе събрала с Рудолф Джордах.
Рудолф вървеше бавно, сам по познатите улици. Те бяха остарели, откак бе обикалял из тях на велосипеда всеки ден в ранни зори, за да разнася кифли от бащината си пекарница, но тази вечер той изпитваше нелепото чувство, че отново е млад, че в главата му има грандиозни планове, че му предстоят големи постижения. За втори път след разходката по плажа в Ница той се изкушаваше да се затича в тъмнината, за да преживее отново опиянението от младостта си, когато бе поставил рекорд в гимназията на двеста метра бягане с препятствия. И се засили предпазливо по улицата, но видя приближаващите се фарове на една кола и пое с обичайната си горда походка.