Мина покрай големия универсален магазин на Колдъруд и като се загледа във витрините, си припомни нощите, прекарани в подреждане на стоките. Не другаде, а тук му се бе усмихнал късметът. Сега витрините изглеждат занемарени, помисли си той, като небрежно гримирана стара жена, червилото — сложено накриво, очната линия — размазана, уморено и неубедително подражание на младостта. Старият Колдъруд би изревал, ако можеше да види това. Тук беше събран целият живот на един мъртъв човек. Полезен или безполезен живот?
Спомни си също как маршируваше и свиреше на тромпет начело на група ученици в деня, когато войната свърши и бъдещето изглеждаше прекрасно. Предишния ден бе прочел в местния вестник за друга младежка демонстрация, този път в знак на протест срещу войната във Виетнам — младежите скандирали неприлични лозунги, осквернявали знамето, подигравали се на полицията. Единайсет от тях били отведени в затвора. Навремето — Труман, сега — Никсън. Упадък. Той въздъхна. По-добре да не си припомня нищо.
Когато каза на Гретхен, че Порт Филип му се струва подходящо място да се снима филмът — западнало градче, простило се с охолното си достойно минало край бреговете на голямата река, — той смяташе, че изобщо няма да се занимава с техническите въпроси на филма, нито дори, че ще отиде в Порт Филип. Но възникнаха проблеми. Гретхен го помоли за помощ и той неохотно дойде тук, за да разговаря с разни чиновници, страхувайки се, че те ще си припомнят падението му, когато пак студенти се бяха опълчили срещу него и го бяха прогонили.
Колко красива беше Джийн тогава.
Но чиновниците се държаха почтително, готови да му услужат. Скандалите бяха останали в миналото. Идваха нови хора. Спомените избледняваха.
Донъли му напомняше за самия него на младини — ентусиазиран, изпълнен с надежди, енергичен, амбициозен, самоуверен. Кой знае как ще се чувства Донъли след десет години, когато много неща ще са постигнати, когато улиците на родния му град, където и да е той, ще са се променили, когато всичко ще се е променило. Донъли му харесваше. Знаеше, че Гретхен също го харесва. Интересно дали между двамата има нещо. Интересно и дали идеята на Донъли е практична, приложима. Дали Донъли не е прекалено млад, прекалено амбициозен? Каза си, че трябва да действа бавно, да проверява всичко, както проверяваше всичко, когато беше на възрастта на Донъли.
Ще обсъди въпроса с Хелън Морисън. Тя е трезвомислеща жена. На нея може да се разчита. Но тя отиде във Вашингтон. Предложиха й работа в екипа на един конгресмен, когото уважаваше, и тя замина. Ще трябва по някакъв начин да я догони.
Замисли се за Жана. Беше получил няколко писма, но в тях вече нямаше какво да си кажат — вълненията от седмицата на Лазурния бряг постепенно заглъхваха. Може би когато Уесли отиде във Франция, той ще използва този повод, за да я навести. Адвокатът от Антиб най-сетне бе отговорил, че е уредил връщането на Уесли, но Рудолф още не бе казал това на момчето. Изчакваше работата по филма да приключи. Не искаше Уесли внезапно да зареже снимките и да полети през океана. Той не беше вятърничаво момче, но призраците, които го преследваха, можеха да се появят по всяко време.
Рудолф също беше преследван от призрака на собствения си баща — отчаян неудачник, самоубиец, обезумял от бедност и рухнали надежди — и можеше да разбере племенника си. Странно, че това потайно, затворено момче се оказа такъв вълнуващ артист.
В техния род никой друг нямаше този талант, само Гретхен бе играла за кратко време на сцената, но без успех. Никой не знае откъде идва това, му каза Гретхен, след като видяха някои кадри в прожекционната зала и се изумиха от способностите на момчето. Същото важеше не само за този вид талант, а за всякакви таланти. Особено в Америка, където не съществуват карти, по които да се проследи откъде е тръгнал някой или към кое пристанище се е насочил. Няма родословни дървета, на които да се опреш.
Рудолф влезе в спящия хотел, качи се в стаята си, съблече се и легна в студеното легло. Не можа да заспи, замисли се за красивото, кокетно момиче в бара, с опънати по бедрата джинси, с професионално подкупваща усмивка. Как ли се чувства един мъж с това прекрасно, младо тяло, готово да го приеме? Трябва да питам племенника си, той сигурно вече е при нея в леглото, със завист си помисли Рудолф. Друго поколение е това. На годините на Уесли той още не бе спал с момиче. Засрами се от завистта, която изпита, но беше сигурен, че след време момчето ще страда. Всъщност той вече страдаше, щом си беше тръгнал сам от бара. Не е свикнал да му правят номера. И Рудолф не е свикнал. Човек страда толкова, колкото страдание може да поеме, а у Уесли има нещо, което говори, че може да поеме опасна доза страдание.