Ръката й, която все още държеше чашата, беше студена от разтопения лед. Тя остави чашата на пода и каза:
— Трябва да тръгвам. Има много неща за уреждане. Кажи на Уесли да ми се обади, ако има нужда от нещо.
— Ще му кажа — отговори Дуайър. Той не я гледаше, а с потреперващи устни се взираше към входа на пристанището. — Да отида ли до кафенето да повикам такси?
— Не, благодаря. Ще вървя пеша, имам нужда от разходка.
Тя го остави на носа на Клотилд. Бос, с бялото поло и с двете празни чаши.
Отдалечи се бавно от пристанището и навлезе в града по тясната уличка, а някъде пред нея нощта заплашително настъпваше. Погледна витрината на някакъв антикварен магазин. Вниманието й бе привлечено от една месингова корабна лампа. Прииска й се да я купи, да си я занесе у дома, да украси ъгъла на някоя стая. И тогава си спомни, че няма истински дом, че е дошла от Ню Йорк, където разполага с един апартамент под наем за шест месеца и в него няма стая, която да украси с такава лампа.
Навлезе в центъра на града, пълен с хора, които купуваха, продаваха, четяха вестници в кафенетата, караха се на децата си, предлагаха им сладолед и никой от тях не мислеше за смъртта. Видя рекламата на едно кино, видя, че тази вечер дават американски филм, дублиран на френски, реши да вечеря сама в града и след това да влезе да го гледа.
Мина пред катедралата, спря за миг да я погледне и за малко не пристъпи вътре. Ако го бе направила, щеше да открие Уесли в дъното на празния храм да седи на една пейка и да шепне молитва, която никога не бе учил.
3
1968
Баща ми е бил в Париж веднъж след войната, когато са го изписали от болницата. Тогава още не познавал майка ми. Каза ми, че и през трите дни бил пиян и нищо не си спомня. Толкова пиян, че не би забелязал никаква разлика между Париж и Дейтън, Охайо. Той не приказва много за войната, така че компанията му беше за предпочитане пред компанията на други ветерани, които бях принуден да слушам. Понякога през уикендите, които прекарвах с него след развода, той пиеше много, и то от сутринта. Тогава разправяше с насмешка какво е правил като войник. Веднъж каза: „Най-много ме вълнуваха момичетата от Червения кръст и собствената ми безопасност; бях във военновъздушните сили и командва едно малко кореспондентско бюро, работата ми беше да изпращам до разни провинциални вестници в родината дописки за смелите момчета, които изпълняваха бойни поръчения.“
Но все пак той е постъпил в действаща армия, бил е ранен или поне контузен след един полет. А аз кой знае дали бих могъл и това да направя. За мен армията, каквато я виждам оттук и от вестниците, които пишат за Виетнам, е една ужасна грубиянска шега. Е, разбира се, както твърдят всички, онази война е била нещо различно. В присъствието на Полковника винаги заемам строга военна поза, но ако в Европа избухне война, сигурно ще дезертирам, щом чуя първия изстрел.
В НАТО е пълно с германци, всичките настроени много приятелски, нали сме другари по оръжие, но всъщност не са по-различни от останалите животни. Моника, която е германка, е друга работа.
Беше почти тъмно, когато Рудолф излезе от консулството. Консулът се оказа разбран човек, слушаше внимателно, вземаше си бележки, извика един помощник, обеща да направи всичко възможно, за да помогне, но беше нужно време, трябваше да се обади в Париж, да поиска юридически съвет, не беше сигурен, че адвокатът в Антиб е бил прав, като е казал да не се съобразяват с френските закони, трябваше да се получи решение от висши инстанции какви документи са нужни, за да се прехвърли собствеността на „Клотилд“ и да се изтеглят парите от банковите сметки. Смъртта на един американец на чужда земя винаги създава сложни проблеми, заяви той с тон, внушаващ, че да умреш далеч от родината си, е деяние, което по своята значимост граничи с държавна измяна. Рудолф си помисли, че през същия този ден стотици американци умират във Виетнам, който би могъл да се приеме за чужда страна, но тяхната смърт не създава сложни проблеми за други консули.