Още веднъж трябва да се усъмня в предупреждението на баща ми, че в нашия род хората се раждат без късмет.
Получих няколко писма от майка си. Както обикновено узнала е адреса от баща ми, на когото аз пиша, воден от суетното предположение, че моите писма са единственото, което го възпира да не се хвърли в Мичиганското езеро. Писмата на майка ми сега са написани в по-мек тон. Тя смята, че решението ми да не остана на свръхсрочна служба е свързано с нейните протести и е доказателство за дългоочаквана проява на зрелост от моя страна. Сега писмата й завършват с думите: „С обич, мама“. Години наред тя се подписваше само „Мама“, с което, както правилно съм разбрал, е искала да покаже пълното си отвращение от мене. Отвърнах на любезността й, като подписах единственото си писмо до нея с думите „С обич, Били“.
Тя ми пише, че новата й работа като режисьор й доставя удоволствие, което никак не ме изненадва, като знам как обича да се разпорежда с хората около себе си. Пише много ентусиазирано за актьорския талант на братовчеда Уесли. Би трябвало и аз да се замисля за тази професия, тъй като не по-зле от всеки друг мога да бъда лицемерен или искрен, ала вече е много късно. Майка ми пише също, че Уесли искал да ме види. Какво ли трябва да му кажа за поздрав? Добре дошъл, Братко Страдалецо.
Велики Боже! Два дни след като написах горните редове, се появи Моника, придружена от един германски богаташ на средна възраст, който търгува със замразени храни. Тя, изглежда, е в цветущ период, наконтена с лъскави, скъпи на вид дрехи и със сресана коса. До този момент се преструва, че не ме познава, но това може и да е затишие пред буря. Преследват ме мисли за бягство.
Загубих на тенис от един човек, когото побеждавах в продължение на шест дни.
Операторът Фреди Кан даде тон за песента „Защото тя е добър стар приятел“ и вдигна високо ръката на Гретхен, сякаш тя бе победител в боксов мач, а не се намираше на традиционната прощална забава в нюйоркското студио след последния ден от снимките. Гласовете на артистите и на техническия персонал, ръкостисканията на поканените приятели бяха силни и сърдечни. Гретхен ту плачеше, ту се смееше, докато песента кънтеше над осеяното с кабели помещение, над камерите, над напитките и сандвичите подредени върху набързо сглобени маси, украсени с цветя. Айда Коен плачеше открито. За случая тя бе ходила на фризьор. Кан връчи на Гретхен един ръчен часовник — подарък от артистите, за който Уесли бе дал петдесет долара, и подкани Гретхен да каже нещо.
— Благодаря, благодаря на всички — започна Гретхен с леко треперещ глас. — Вие всички бяхте чудесни и аз искам да ви поздравя за това, че успяхте да превърнете първия ми опит като режисьор в толкова щастливо преживяване. Макар че в Холивуд се казва: Покажи ми един прекрасен колектив и аз ще ти покажа един мърляв филм.
Избухна смях и няколко души се провикнаха:
— Не, тоя път няма да е така.
Гретхен вдигна ръка, за да въдвори тишина, и продължи:
— За всички вас работата свърши и аз се надявам, че ще се заемете с по-големи и по-хубави роли, че всичките ви провали ще бъдат забравени и ще се запомнят само успехите ви — поне до следващото обявяване на Академичните награди. Но за някои от нас, за монтажистите, за хората, които правят озвучаването, за композитора и музикантите и за мистър Коен, който има незавидната задача да предостави филма за разпространение, без да накърни интересите на всички нас, работата всъщност сега започва. Пожелайте ни всичко хубаво, защото ни предстоят още месеци работа и от това, което ще направим отсега нататък, зависи дали филмът ще пожъне успех, или ще се провали.
Тя говореше сдържано, но Уесли, който стоеше близо до нея, видя победоносните пламъчета в очите й.
— Айда — каза Гретхен, — моля те, спри да плачеш. Това все още не е погребение.
Айда изхлипа.
Някой подаде чаша уиски на Гретхен и тя протегна ръка, за да вдигне тост.
— За всички нас — от най-възрастния до най-младия — обърна се тя към Уесли.
Уесли, който също държеше чаша уиски, което не бе докоснал, вдигна чашата си заедно с останалите. Но не се усмихваше, нито изглеждаше ентусиазиран като повечето от присъстващите, защото току-що бе видял Франсис Милър, която стоеше настрани със съпруга си — двамата си чукнаха чашите и си размениха целувки. След онази вечер в бара в Порт Филип Уесли и Франсис се бяха сдобрили, тя отново бе отишла в неговата стая в хотела, а след това той прекара няколко нощи в нейния апартамент в Ню Йорк, когато започнаха вътрешните снимки. Ала на всичко това бе сложен край преди три дни, когато съпругът й пристигна от Калифорния. Уесли все още не се бе запознал със съпруга й, русокос красавец с телосложение на футболист, който в интерес на истината не изглеждаше никак зле според холивудските стандарти. Но познатият маниер, по който Франсис и съпругът й се гледаха, вдигайки чаши, и се целуваха нежно, накара Уесли да съжали, че присъства на това тържество.