Следващият ден беше лош ден за Били Абът. Моника дойде на корта с приятеля си и се записа да играе тенис една седмица от единайсет часа сутринта.
Били проведе с нея първата тренировка. Тя беше безнадежден случай. Той не можеше да й каже нищо, тъй като приятелят й стоя на корта през всичките четирийсет и пет минути. Тя наричаше Били мистър Абът, а той нея — сеньорита Хицман. Докато й подхвърляше топки, повечето от които тя изпускаше, той си мислеше, че трябва да я отведе настрани и да я попита какво точно е намислила да прави; не беше възможно да се озове в Ел Фаро по чиста случайност.
Следобед Кармен за малко не го победи. Беше в особено настроение и играеше като освирепяла.
По-късно, в бара на хотела, където останаха сами, той я попита какво се е случило.
— Чете ли вестника тази сутрин?
— Не.
— На първа страница има снимка на един от вашите адмирали, когото Франко награждава.
— Адмиралите са за това — да ги награждават — сви рамене Били. — Нямам нищо против, че получава медал. Но съм против това, че е тук, и той, и корабите му, както и самолетите на нашите военновъздушни сили. Дълго време съм бил в армията и съм скептично настроен по отношение на ползата от нас, ако наистина се наложи да действаме.
— Да не би да искаш руснаците да прегазят Европа? — изгледа го гневно Кармен.
— Ако са искали да прегазят Европа, досега да са го направили — отговори той. — Нашата численост в Европа е достатъчна, за да дразним руснаците, но не и за да направим нещо. Ако се стигне до война, ракетите ще свършат работа, но войниците на земята — не. Те ще бъдат пожертвани още първия ден. Аз бях сред тези войници на земята и не се чувствах особено щастлив.
— Много съм доволна, че разполагам с личен съветник по военните въпроси, който да ми разяснява фактите от живота — каза саркастично Кармен.
— Всичко е само парадност и нищо повече — продължи Били. Не знаеше защо спори с Кармен. Може би защото последният сет завърши осем на шест. Може би защото му бе омръзнало привлекателни млади жени да му четат политически лекции. — Наличието на някоя база тук или там дава възможност на военните да си раздвижат мускулите и да измъкнат пари от Конгреса, за да обикалят нагоре-надолу с лимузините си и да живеят пет пъти по-добре, отколкото биха живели у дома. Ако свалим униформите на всички американски войници и ги изпратим по домовете им да свършат нещо полезно, за всички ще бъде по-добре, включително и за испанците — добави той, повече за да я ядоса, отколкото защото наистина мислеше така.
— Мързеливите и слабите винаги намират оправдание за мързела и слабостите си — заяви Кармен. — Слава богу, че не всички американци са като тебе. — Тя имаше сложни политически схващания. Мразеше Франко, мразеше и комунистите, а сега, изглежда, мразеше и Били, както и американския адмирал. — Американското присъствие тук е морално оправдано, но да позволиш човек като Франко да ти окачва медал на гърдите, при положение че си американец, е неморално. Едно е да си готов да защитаваш една страна, като по този начин защитаваш собствените си интереси, и съвсем друго е да поддържаш репутацията на един отвратителен режим. Ако бях американка, щях да пиша до Конгреса, до Държавния департамент, до президента, до вестниците, за да протестирам. Нали искаш да направиш нещо полезно — напиши едно писмо до „Хералд трибюн“.
— Колко време смяташ, че ще остана тук, ако това писмо бъде публикувано?
— Не повече от двайсет и четири часа. Но ще си струва — отвърна Кармен.
— Човек, освен всичко друго, трябва и да яде.
— Пари — каза презрително Кармен. — Хората като теб свеждат всичко до пари.
— Може ли да ти напомня, че нямам богат баща, за разлика от някои хора, които познавам — отвърна Били.
— Това е несправедливо. Едно нещо поне им е хубаво на испанците и то е, че не измерват живота си в долари и центове.
— Тук се въртят доста богати испанци, които не правят нищо друго, освен да трупат пари — каза Били. — Купуват например маслинени горички и ги превръщат в туристическа примамка. Всички тия големи яхти в пристанището едва ли са собственост на хора, дали обет за бедност.
— Отрепки! — каза Кармен. — Една нищожна част от населението. Хора без душа. Правят всичко, което им кажат Франко и неговите престъпници, само за да запазят своите имоти, яхти и любовници, докато през това време страната гладува. Мразя комунизма, но като гледам какво трябва да правят обикновените хора тук, за да си изхранят семействата, разбирам защо комунизмът ги привлича. Докарани са до отчаяние.
— Да не би да искаш друга гражданска война? — попита Били. — Още един милион жертви? Улици, залети в кръв?