— Ако се стигне дотам, ще са виновни твоите приятели, собствениците на яхти — каза Кармен. — Аз, разбира се, не искам да се случи такова нещо. Това, което искам, е разумна промяна и ред. След като вие в Америка сте го постигнали, защо ние тук да не можем?
— Не съм запознат с испанския характер, но съм чувал, че, когато ги предизвикат, твоите сънародници стават кръвожадни, жестоки и склонни към насилие.
— О, толкова са ми омръзнали тия приказки — извика Кармен. — Сякаш в Испания всички участват в борби с бикове, самобичуват се или отмъщават с кръв за честта на семействата си. Защо никой не казва колко жестоки и склонни към насилие са германците като народ след всичко, което са направили в Европа? Или французите след Наполеон? А за американците и за това, което те са направили, няма да говоря с тебе, нещастен, жалък тенисист… — И Кармен презрително подписа чек за питиетата в бара на хотела. — Ето, спестил си парите си за четири джина с тоник. Не си ли доволен, че си дошъл в жестоката, склонна към насилие Испания и си станал лакей на богатите?
— Може би не трябва да се виждаме повече — засегна се Били. — Намери си някой друг, с когото да играеш тенис.
— Ще играя тенис с теб, защото на теб ти плащат да играеш тенис с мен. Утре по същото време. — Тя излезе с широка крачка от бара и го остави да седи сам в голямото празно помещение. Господи, каза си той, а аз си мислех, че ме ухажва! Първо Моника с нейните бомби, сега пък това.
На другата сутрин Моника дойде на корта сама. Били трябваше да признае, че има вид на тенисистка — дребна, стегната, с хубави крака, облечена с подходяща къса рокличка за тенис, с лента през челото, за да не се разрошва грижливо подредената й коса.
Като излязоха на игрището, Били тихо каза:
— Моника, какъв е тоя номер, дето си го замислила?
— Името ми е сеньорита Хицман, мистър Абът — отвърна студено тя.
— Ако искаш парите, дето ги занесох в Париж, и другата… другата част от пакета, мога да ги взема — добави Били. — Ще отнеме известно време, но мога…
— Не разбирам за какво говорите, мистър Абът!
— О, хайде стига — раздразнено каза той. — Мистър Абът! Когато се любехме по цял следобед в Брюксел, не ми викаше мистър Абът.
— Ако продължавате така, мистър Абът, ще трябва да съобщя на управителя, че губите ценно време в разговори вместо да правите това, което се очаква от вас, а именно да ме учите да играя тенис — заяви тя.
— Ти никога няма да се научиш да играеш тенис.
— В такъв случай това ще бъде поредният ви провал, за който ще си спомняте, когато остареете — отговори спокойно тя. — А сега, ако обичате, да започнем тренировката.
Той въздъхна, мина от другата страна на мрежата и взе да й хвърля високи топки. Моника му ги връщаше все така несръчно, както и предишната сутрин.
Когато тренировката свърши, тя си тръгна от корта с думите:
— Благодаря, мистър Абът.
Следобед той победи Кармен шест на нула и шест на три, като редуваше злобно ту остри, ту прехвърлящи удари и я караше през цялото време да тича, докато лицето й пламна. И тя си тръгна от корта с гневни думи:
— Този път игра като евнух.
И не го покани да изпие нещо с нея.
Като я гледаше как крачи към хотела с развети руси коси, Били си каза, че Испания вече не му изглежда толкова привлекателна, колкото в началото.
Уесли се качи на влака от Лондон за Бат. През прозореца се наслаждаваше на китните зелени селца на провинциална Англия. След напрежението и несигурността в Америка престоят в Лондон му подейства успокояващо, защото там не познаваше никого и никой не очакваше нищо от него. Когато отиде да обядва в една кръчма и застана пред бара, гласът на барманката му напомни за Кейт, която говореше по същия начин. Той изведнъж си даде сметка колко много му е липсвала тя. Дояде си сандвича, отиде на гарата и взе първия влак за Бат. Тя щеше да се изненада, като го види. Дано се изненада приятно.
Като пристигна в Бат, каза адреса на шофьора на таксито, седна на задната седалка и загледа с любопитство чистите улици и красивите стари къщи. Индианаполис нищо не струва, каза си Уесли.
Таксито спря пред тясна малка къща, боядисана в бяло като всички останали, построени плътно една до друга по цялото протежение на улицата Уесли плати на шофьора и натисна звънеца. След малко входната врата се отвори и една ниска жена с посивяла коса и домашна престилка го поздрави:
— Добър ден.
— Добър ден, мадам. Кейт вкъщи ли е? — попита Уесли.
— А вие кой сте, моля?
— Уесли Джордах, мадам.
— О, божичко — широко се усмихна жената. Протегна ръка и Уесли я пое. Мазолеста ръка на трудова жена. — Много съм слушала за тебе. Влизай, влизай, мойто момче. Аз съм майката на Кейт.