О, господи, каза си Били, прескачайки мрежата, за да стигне до момичето, само това ми липсваше.
Лекарят беше мрачен. Каза, че окото е в опасност. Кармен трябваше да замине незабавно за Барселона, за да я прегледа специалист. Може би щеше да се наложи операция.
— Ужасно съжалявам — каза Били, когато се връщаха с колата му от лекарския кабинет в хотела.
— Няма за какво да съжаляваш — отсече Кармен, но Били виждаше, че окото много я боли. — Ти не си виновен. Аз нямах работа при мрежата. Исках да ти отклоня вниманието, та да изпуснеш топката. Не се оставяй да те убедят, че си виновен.
Той се наведе и я целуна по бузата. Този път тя не го отблъсна.
Независимо обаче какво разправяше тя или който и да е друг, той знаеше, че е виновен, че ако предишната вечер нищо не се беше случило, никога нямаше да запрати срещу нея толкова силно топката, и то от такова малко разстояние.
На другия ден управителят на хотела го извика в кабинета си и каза:
— Млади човече, страхувам се, че си загазил лошо. Бащата току-що ми се обади. Надява се окото да се оправи; специалистът не смятал операцията за наложителна, но бащата е бесен. За себе си мога да кажа: не ти плащам, за да осакатяваш гостите ми. Бащата настоява да те уволня. Дъщерята се обади да каже, че никога няма да ми прости, ако направя това, но аз мисля да се подчиня на волята на бащата. Най-добре си стегни куфарите и заминавай. И колкото по-бързо, толкова по-добре. — Управителят извади един плик от чекмеджето на бюрото си и го подаде на Били. — Ето ти заплатата за месеца. Не съм удържал нищо.
— Благодаря — отвърна вяло Били.
— Съжалявам, че трябва да напуснеш. Ползваше се с добро име тук — заключи управителят и му подаде ръка.
Докато вървеше към басейна, за да каже на Уесли какво се е случило, Били си спомни думите на баща си за късмета на семейство Джордах. Нямаше никакво значение, че фамилията му беше Абът, а не Джордах.
Още същия ден тръгнаха с откритото пежо по огряното от слънце шосе за Франция. Били се опита да убеди Уесли, че е глупаво да си остави работата, но Уесли настоя да не се делят и Били бързо се съгласи. Беше обикнал момчето и го изкушаваше мисълта да пътуват двамата заедно по пролетните пътища на Испания и Франция. Караха бавно, разглеждаха природата, обядваха на открито наденица с черен хляб и бутилка вино в сянката на маслинени дръвчета или край някое лозе. Носеха си ракетите за тенис и в градовете, през които минаваха, обикновено намираха игрище, така че почти всеки ден изиграваха по няколко сета.
— Ако продължаваш така, след две години ще можеш да ме биеш — каза Били.
Докато пътуваха на север, Били си даде сметка колко се радва, че се е махнал от Ел Фаро, макар че винаги щеше да се чувства виновен за случилото се. Съжаляваше, задето оставя Испания, но не съжаляваше, че вече няма да се чуди дали Моника ще се появи отнякъде и ще му развали настроението с безнадеждния си тенис и с неясните си заплахи за предстоящи усложнения.
В сравнение с Ел Фаро сега Уесли говореше по-открито за предишния си живот и за хората, изиграли някаква роля в живота на баща му, които бе издирил. Разказа на Били за посещението си в Бат, спомена за Кейт, но не каза нито дума за Досън и за сбиването с него. А за малкия си половин брат възкликна с обич.
— Хубаво момченце! Силно като биче. Мисля, че ще прилича на баща си — на баща ни. Истински щастливо дете!
— Ти обаче не изглеждаш щастлив — подзе Били. — Млад, силен, представителен и, както пише майка ми, с блестяща кариера пред себе си, стига да пожелаеш, но нямаш вид на щастливо момче.
— Горе-долу съм щастлив — отвърна уклончиво Уесли.
— Не и когато спиш. Знаеш ли, че всъщност по цяла нощ стенеш?
— Сънища. Те нищо не значат.
— Психиатрите не смятат така.
— А ти какво смяташ? — Гласът на Уесли изведнъж прозвуча рязко.
— Смятам, че нещо те измъчва. Нещо лошо. Ако искаш да поговорим, може би ще ти олекне.