— Той и бездруго ме подозира — опита да се защити Били. — Ако не спазя уговорката, ще действа сам и това ще бъде краят на Уесли Джордах.
— Да, може би си прав. Може би — съгласи се Рудолф. — Той обади ли ти се вече?
— Не.
— Добре. Като ти се обади, не му казвай, че аз съм в Европа. И му обясни, че ще ти отнеме повече време, отколкото си смятал, да вземеш този проклет пистолет.
— Какво ще спечелим с това?
— Ще спечелим още малко време да измисля нещо, това ще спечелим — ядосано каза Рудолф. — А и ти би могъл да помислиш за нещо. Сега помълчи малко! Съсипан съм от пътуването и искам да си затворя очите за няколко минути с надеждата, че поне един от двама ни ще бъде озарен от някоя смислена идея, докато стигнем до хотела.
Преди да си пожелаят лека нощ, Рудолф напомни:
— Не забравяй, че утре искам да получа пистолета. Едно е сигурно — той никога няма да попадне в ръцете на Уесли.
— Тогава ще използва нож или тояга, или ще тръгне с голи ръце — каза Били. — Ти не го знаеш какъв е.
— Това е истина и съжалявам, че едва сега започвам да я осъзнавам — отвърна Рудолф.
— Виж какво, ако не искаш да се замесваш в тази работа, аз ще се опитам да се оправя сам — предложи Били. — Просто забрави какво съм ти казал, нали разбираш…
Рудолф погледна замислено Били, сякаш преценяваше какви ще бъдат предимствата, ако забрави, и недостатъците, ако не забрави, и поклати глава.
— Може би аз трябваше да намеря мистър Данович. И то отдавна! Само че това ми хрумна едва тази вечер. Не, мисля, че въпросът не е в това да забравя. Лека нощ, Били. Ако през нощта ти дойде нещо наум, обади ми се. И без това сигурно няма да мога да спя.
Той отново прокара ръце по лицето си и се запъти бавно и тежко към асансьора.
Никога досега не съм си давал сметка колко е стар, каза си Били, докато вратите на асансьора се затваряха зад вуйчо му.
На другата сутрин двамата закусиха в трапезарията на хотела. Рудолф изглеждаше изтощен, имаше торбички под очите, ядеше мълчаливо и пиеше чаша след чаша кафе.
— Отиваш следобед да вземеш… предмета и ми го даваш — каза най-накрая той.
— Сигурен ли си, че искаш да… — започна Били.
— Сигурен съм в едно — прекъсна го троснато Рудолф — и то е, че не желая повече да слушам никакви аргументи!
— Добре, ти командваш — каза Били и изпита облекчение, че отговорността за решенията вече не беше само негова.
В трапезарията влезе портиерът и се обърна на френски към Били:
— Търсят ви по телефона, мистър Абът. Кабината е във фоайето.
— Благодаря — Били стана и каза на Рудолф: — Това е той. Никой друг не знае, че съм тук.
— Внимавай как говориш с него. Каквото и да кажеш, трябва да звучи убедително — каза Рудолф.
— Ще направя, каквото мога. Но с това момче няма никаква гаранция — отвърна Били и излезе от трапезарията. Докато влизаше в кабината и вдигаше слушалката, усети, че кафето, което бе изпил, изведнъж започна да горчи в устата му.
— Били, можеш ли да говориш? — достигна отдалече гласът на Уесли.
— Не съвсем.
— Аз съм в „Ле пинед“ в Сен Тропе. Ти кога ще дойдеш тук?
— След няколко дни, Уесли. Възникнаха известни усложнения при получаването на стоката. — Докато говореше, собственият му глас му прозвуча фалшиво.
— Какви усложнения? — попита рязко Уесли.
— Ще ти кажа, като се видим.
— Ще получиш ли това, което трябва, или няма да го получиш?
— Разбира се, че ще го получа. Просто ще отнеме още малко време.
— Какво значи малко време?
— Четири-пет дни.
— Ако не дойдеш до пет дни, отивам в Кан — заяви Уесли. — Сам. Разбираш ли какво значи това?
— По-спокойно, Уесли. Правя всичко, каквото мога.
— Мисля, че го усукваш нещо, Били.
— Не го усуквам — отвърна Били. — Просто възникнаха някои неочаквани неща.
— Сигурно — тросна се Уесли и затвори.
Били се върна бавно в трапезарията, седна и каза:
— Той е в „Ле пинед“ В Сен Тропе. И никак не е доволен. Даде ми пет дни срок.
Рудолф кимна и попита:
— Нали не му каза, че съм тук?
— Не.
— Довечера ще взема влака за Антиб — реши Рудолф. — Не искам да ме проверяват на летището. Ще отседна в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс, ако ти трябвам, ще можеш да ме намериш там.
— Измисли ли нещо през нощта? — попита Били.
— Може би — мрачно се усмихна Рудолф.
— А ще ми кажеш ли какво е то?
— Не. По-добре е да не ти казвам. Както ти се изрази снощи, и за теб, и за мен е по-добре да не знаеш.
— Това ни е семейна черта, нали — да пазим тайна един от друг?
— До известна степен — изправи се Рудолф. — А днес ще се наслаждавам на Париж. Може дори да отида в Лувъра. Ще се срещнем тук в пет часа. Дотогава недей да вършиш никакви глупости.